— Виждаш ли? — каза. И след малко прибави:
— Види се, такава е волята божия.
И двамата млъкнаха, налегнати от мрачни мисли, после Збишко попита:
— И постоянно ли храчите кръв?
— Как да не храча, когато стрелата се заби на половин педя между ребрата ми! И ти би храчил — как ти се струва! При Юранд от Спихов ми бе станало по-добре, но сега отново се измъчих много, защото пътят е дълъг, а пътувах бързо.
— Ех! Че защо бързахте?
— Защото исках да заваря княгиня Александра и да взема от нея друго писмо. А Юранд от Спихов ми каза така: „Идете — казва — и се върнете с писмото пак в Спихов. Аз имам няколко немци в подземието, ще освободя един под рицарска дума да занесе писмото на магистъра.“ А той там винаги си има по няколко немци в подземието като отмъщение за смъртта на жена си и обича да слуша как стенат нощем и дрънчат с железните вериги, защото е ожесточен човек. Разбираш ли?
— Разбирам. Само ми е чудно, че сте загубили първото писмо. Щом Юранд е хванал онези, които са ви нападнали, нали писмото трябваше да бъде у тях?
— Не ги хвана всичките. Може би петима избягаха. Ех, такава ни е съдбата.
Като каза това, Мачко се изхрачи, изплю отново кръв и изохка от болка в гърдите.
— Тежко са ви ранили — каза Збишко. — Как стана? От засада ли?
— От такъв гъст храсталак, че на една крачка не може нищо да се види. А пътувах без броня, защото търговците ми казаха, че местата са безопасни и беше горещо.
— Кой беше главатар на разбойниците? Кръстоносец ли?
— Не от ордена, но немец, от Ленц в Хелмската земя, прочут с разбойничества и грабежи.
— Какво стана с него?
— Седи у Юранд във вериги. А пък той също имал у себе си в плен двама шляхтичи от Мазовия, които иска да върне, за да се откупи.
Отново настъпи мълчание.
— Милостиви Исусе — каза най-сетне Збишко, — значи, Лихтенщайн ще остане жив и този от Ленц също, а ние да гнием без отмъщение. На мене ще отсекат главата, а вие сигурно няма да изкарате зимата.
— Кой знае! И до зимата не ще изтрая. Поне тебе някак да спасим…
— Видяхте ли тук някого?
— Бях при краковския кащелян, защото, щом се научих, че Лихтенщайн си заминал, мислех, че ще ти простят.
— Значи, Лихтенщайн си заминал?
— Веднага след смъртта на кралицата — за Малборг. Та бях аз у кащеляна, но той ми каза така: „Не да угодят на Лихтенщайн ще отсекат главата на вашия братанец, но защото такава е присъдата, а тук ли е Лихтенщайн, или го няма, е все едно. Дори ако кръстоносецът умре, нищо няма да се промени, защото — казва — законът е за справедливостта — не е като някоя дреха, която можеш да обърнеш с подплатата навън. Кралят може да помилва, но друг никой.“
— А къде е кралят?
— Заминал след погребението чак в Русия. Значи, няма спасение.
— Никакво. Кащелянът каза още: „Жално ми е за него, защото княгиня Ана се застъпва, но като не мога, какво да сторя…“
— Княгиня Ана още тука ли е?…
— Нека господ да й плати за това! Много добра господарка. Тука е още, защото Юрандовата щерка се разболяла, а княгинята я обича като свое дете.
— Боже мой! Значи, и Данушка е болна? Какво й е?
— Отде да зная!… Княгинята казва, че някой я е урочасал.
— Сигурно Лихтенщайн! Никой друг освен Лихтенщайн — куча му майка!
— Може и той да е. Ама какво ще му направиш?… Нищо!
— Затова всички са ме забравили тук, защото и тя била болна…
След тия думи Збишко почна да се разхожда с големи крачки из подземието, най-после хвана ръката на Мачко, целуна я и рече:
— Бог да ви благослови за всичко, защото заради мене ще умрете, но щом ходихте чак до Прусия, направете ми още една услуга, докато не сте отслабнали докрай. Идете при кащеляна и го помолете да ме пусне под рицарска дума поне за дванайсет недели. После ще се върна и нека ми отсекат главата, но не може така — да загинем без никакво отмъщение. Знаете… ще отида в Малборг и веднага ще изпратя покана на Лихтенщайн. То не може да бъде другояче. Неговата смърт или моята!
Мачко заклати глава:
— За отиването, ще отида, но дали ще позволи кащелянът?
— Дума рицарска ще дам. За дванайсет недели — повече не ми трябва…
— Защо ли си приказваш: за дванайсет недели! Ами ако бъдеш ранен и не се върнеш, какво ще помислят?…
— Макар пълзешком, но ще се върна. Не се бойте! И виждате ли, може през това време кралят да си дойде от Русия и някак да се измоли от него помилване.
— Това е вярно — каза Мачко. Но след минута прибави:
— Кащелянът ми каза още и това: „Бяхме забравили за вашия братанец поради смъртта на кралицата, но сега това трябва да се свърши вече.“