— Ех! Ще позволи — отговори с надежда Збишко. — Той знае, че един шляхтич ще сдържи думата си, а пък дали сега ще ми отсекат главата или след Арахангеловден, за него е все едно.
— Добре! Ще ида още днес.
— Днес идете при Амилей и си полегнете малко. Нека ви сложат някакъв лек на раната, а утре рано идете при кащеляна.
— Е, хайде сбогом!
— Сбогом!
Те се прегърнаха и Мачко тръгна към вратата, но на прага се спря и намръщи чело, като че ли изведнъж си припомни нещо.
— Ами ти още нямаш рицарски пояс. Лихтенщайн ще ти каже, че не иска да се бие с непрепасан рицар — и какво ще направиш тогава?
Збишко се смути, но само за миг, после каза:
— А как става във време на война? Нима препасаният избира само препасани?
— Войната си е война, а двубоят си е нещо друго.
— Наистина… само че… почакайте… Трябва да се направи нещо… Ето виждате ли — има изход. Княз Януш ще ме препаше. Щом княгинята и Данушка го помолят, ще ме препаше. А пък аз по пътя ще се бия и в Мазовия със сина на Миколай от Длуголяс.
— Защо?
— Защото Миколай, този де, който е при княгинята и му казват Обух, нарече Данушка „дребосък“.
Мачко го изгледа учуден, а Збишко, в желанието си да обясни по-добре как стои работата, продължи:
— Това аз вече не мога да му простя, а с Миколай не мога да се бия, защото е близо осемдесетгодишен.
Мачко му отвърна:
— Слушай, момче! Жално ми е за главата ти, ама за ума ти не съжалявам, защото си глупав като козел.
— Защо се сърдите?
Мачко не отговори нищо и искаше да излезе, но Збишко се затече отново към него:
— Ами как е Данушка? Здрава ли е вече? Не се сърдете току-тъй. Нали не съм ви виждал толкова време.
И пак се наведе към ръката на стария, а той сви рамене, но отговори вече по-меко:
— Юрандовата щерка е здрава, но още не я пущат да излиза от стаята. Остани със здраве.
Збишко остана сам, но като че ли възроден и духом, и телом. Драго му беше да мисли, че ще има още три месеца живот пред себе си, че ще отиде в далечни страни, ще намери Лихтенщайн и ще се бие с него на смърт. Само мисълта за това изпълняше гърдите му е радост. Добре е поне дванайсет недели да усещаш коня под себе си, да пътуваш по широкия свят, да се биеш и да не загинеш без отмъщение. А после — нека става, каквото ще — все пак това е много време. Може кралят да се върне от руските области и да го помилва, може да избухне онази война, която всички отдавна предсказваха — може и самият кащелян, когато след три месеца види победителя на гордия Лихтенщайн, да каже: „Върви сега, където ти видят очите!“ Защото Збишко ясно чувствуваше, че никой друг освен кръстоносеца не е озлобен срещу него и че самият строг краковски съдник го е осъдил на смърт само от немай-къде.
И надеждата му растеше все повече, защото беше уверен, че не ще му откажат тези три месеца. Напротив — мислеше, че ще му дадат дори повече, защото старият пан от Тенчин не би могъл и да помисли, че един шляхтич, който се е заклел в рицарската си чест, може да не сдържи думата си.
Ето защо, когато на другия ден привечер Мачко дойде в кулата, Збишко, когото не го сдържаше на едно място, скочи към него до прага и попита:
— Позволи ли?
Мачко седна на одъра, защото от слабост не можеше да стои на крака; известно време дишаше тежко, после продума:
— Кащелянът каза така: „Ако ви трябва да разделите земята или покъщнината и добитъка, мога да пусна вашия братанец под рицарска дума за една или две недели, но не за повече.“
Збишко беше тъй поразен, та дълго не можеше да продума.
— За две недели?… — попита най-сетне. — Ами че аз за неделя дори до границата не мога да стигна! Какво значи това?… Не казахте ли на кащеляна защо искам да отида в Малборг?
— Не само аз молих за тебе, но и княгиня Ана.
— Е, и какво?
— И какво? Старецът й каза, че твоята глава не му трябва и че и той те съжалява. „Да можех, каза, да намеря някакъв закон — та дори и сянка от закон, бих го съвсем освободил, ама не мога и не мога. Няма да има добро в едно кралство, когато хората почнат да си затварят очите пред закона и за приятелство да си правят отстъпки; такова нещо аз няма да направя дори за Топорчик, моя роднина, или дори за родния си брат!“ Такива корави са тук хората! А той каза още и следното: „Ние няма защо да угаждаме на кръстоносците, но не бива и да се позорим пред тях. Какво ще си помислят те и техните гости, които се стичат от целия свят, ако аз пусна един осъден на смърт шляхтич само затова, за да има свобода да отиде при тях на двубой? Ще повярват ли, че наказанието ще го сполети и че в нашата държава има що-годе правосъдие? Предпочитам да отсекат една глава, отколкото да излагам на присмех краля и кралството.“ На това княгинята каза, че й се вижда чудно такова правосъдие, от което дори една кралска роднина не може да измоли живота на един човек, но старият й отговори: „И самият крал може само да помилва, но не и да върши беззаконие.“ Тогава почнаха да се препират, защото княгинята се разсърди. „Щом е така, каза тя, не го дръжте да гние в затвора!“ А кащелянът отвърна: „Добре! Утре ще заповядам да приготвят ешафод на площада.“ И с тези думи се разделиха. Сега тебе, нещастнико, само Исус Христос може да те спаси…