Выбрать главу

Настана дълго мълчание…

— Как? — обади се с глух глас Збишко. — Значи, това веднага ще стане?

— След два или три дена. Като няма спасение, няма. Каквото можах, направих. Паднах в краката на кащеляна, молих го за помилване, ала той знае своето: „Намери ми закон или поне нещо като закон.“ А какво мога да намеря аз? Бях и при свещеник Станислав от Скарбимеж и го молих да дойде да те приготви за смъртта. Нека ти остане поне тази слава, че те е изповядал съшият свещеник, който изповяда кралицата. Но не го намерих в къщи, защото бил при княгиня Ана.

— Да не би при Данушка?

— Откъде накъде! Момичето е вече здраво. Утре преди съмване ще го потърся пак. Казват, че изповяда ли те топ, спасението ти е сигурно, в кърпа вързано.

Збишко седна, опря лакти на колене и наведе глава, така че косата му покри изцяло лицето. Старият дълго се вглеждаше в него, после почна тихичко да вика:

— Збишко!

Момъкът дигна лицето си, което беше по-скоро сърдито и пълно със студено ожесточение, отколкото тъжно.

— Какво?

— Слушай ме внимателно, защото може и да съм изнамерил нещо.

При тия думи той се приближи до него и заговори почти шепнешком:

— Чувал ли си за княз Витолд как едно време, като бил в плен в Крево у сегашния наш крал, избягал от затвора в женски дрехи. Тук никаква жена не ще остане заради тебе, но ти вземи дрехата ми, вземи качулката и излизай — разбираш ли? Не ще те познаят. Сигурно е. Навън е тъмно. Няма да ти светят в очите я. Видяха ме вчера, когато излизах, и никой не ме и погледна дори. Стой мирен и слушай: ще ме намерят утре сутринта — и какво? Главата ми ли ще отсекат? Голяма печалба за тях, когато на мене и без това ми е писано да живея още две-три недели. А ти, щом излезеш оттук, възсядай коня и право при княз Витолд. Ще му припомниш кой си, ще му се поклониш, той ще те приеме на служба и ще си живееш при него преспокойно. Тук разправят, че войските на княза са разбити от татарите. Не се знае вярно ли е, но може и да е, защото покойната кралица го предсказваше. Ако е истина, тогава князът още повече ще има нужда от рицари и ще се зарадва, като те види. А ти се дръж за него, защото няма на света по-добра служба. Загуби ли някой крал война, свършено е с него, а княз Витолд е толкова съобразителен, та след поражението става още по-силен. Щедър е и страшно обича нашите рицари. Разкажи му всичко, както беше. Кажи, че си искал да отидеш с него срещу татарите, но не си можал, защото си бил в затвора. Па ако е рекъл господ, ще ти подари земя, селяни, ще те препаше и за рицар и пред краля ще се застъпи за тебе. Той е добър застъпник — ще видиш! Какво ще кажеш?

Збишко слушаше мълчаливо, а Мачко, като че възбуден от собствените си думи, продължаваше:

— Не бива да загинеш млад, а трябва да се върнеш в Богданец. И щом се върнеш, веднага да се ожениш, за да не се прекъсне родът ни. И едва когато наплодиш деца, можеш да извикаш Лихтенщайн на двубой, но преди това пази се да не търсиш отмъщение, че, току-виж, те застреляли някъде в Прусия, както мене — тогава вече всичко е загубено. Вземай сега дрехата, вземай качулката и върви с бога напред.

Като каза това, Мачко стана и почна да се съблича, но Збишко стана също, спря го и продума:

— Няма да направя аз това, което искате от мене, кълна се в бога и в светия кръст.

— Защо? — попита удивен Мачко.

— Защото няма да го направя.

А Мачко чак побледня от вълнение и гняв.

— По-добре да не си се раждал.

— Казали сте вече на кащеляна — каза Збишко, — че давате главата си заради моята.

— Откъде знаеш?

— Каза ми го панът на Тачево.

— Е, че какво от това?

— Какво от това ли? А помните ли какво ви е казал — кащелянът? Че тогава позор ще падне върху мене и върху целия ни род. Не ще ли бъде още по-голям позор, ако избягам и вас оставя тук под ударите на закона?

— Какви ти удари? Какво ще ми направи законът, когато аз и без това ще умра? Бъди благоразумен, за бога!

— Как да не съм благоразумен! Нека господ ме накаже, ако оставя тук вас, стария и болния. Уф! Позор!…

Настъпи мълчание; чуваха се само тежкото и хрипливо дишане на Мачко и подвикванията на стрелците, които стояха на стража при портите. Вън беше настъпила вече дълбока нощ…