— Слушай — обади се най-после Мачко със сломен глас, — не беше позор за княз Витолд да избяга така от Крево — няма да бъде и за тебе…
— Ех! — отговори тъжовно Збишко. — Княз Витолд, знаете, е велик княз, има си корона, получена от кралски ръце, има богатство и власт, пък аз, бедният шляхтич — имам само чест.
И след минута извика като във внезапен пристъп на гняв:
— Не разбирате ли, че толкова много ви обичам и че няма да дам вашата глава за моята?
Тогава Мачко стана на разлюлените си крака, протегна ръце и макар че душите на тогавашните хора бяха твърди, като че ковани от желязо — ревна изведнъж със сърцераздирателен глас:
— Збишко!…
А на другия ден съдебните прислужници почнаха да докарват на площада греди за ешафода, който трябваше да бъде издигнат срещу главната врата на градския съвет.
Княгинята обаче още се съветваше с Войчех от Ястшембец, със Станислав от Скарбимеж и с другите учени, добри познавачи както на писаното, така и на обичайното право. Вдъхваха й надежда в тези усилия думите на кащеляна, който бе заявил, че ако биха му намерили „закон или нещо подобно“, той не ще се забави да освободи Збишко. Съвещаваха се те дълго и усърдно дали не може да се намери нещо и при все че свещеник Станислав беше вече подготвил Збишко за смъртта и му беше дал последното причастие, направо от подземието той се върна още един път право в съвета, който продължи почти до съмване.
А ето че дойде и денят на наказанието. Още от сутринта тълпи народ се стичаха на площада, защото главата на един шляхтич възбуждаше по-голямо любопитство, отколкото всяка друга, а при това и времето беше чудесно. Между жените се бе вече разчуло, че осъденият е млад и извънредно хубав момък, и затова целият път, който водеше от замъка, се изпъстри от множество пременени гражданки; по прозорците, които гледаха към площада, и по издадените пристройки се виждаха бонета, златни и кадифени момински накити за глава или непокрити глави на девойчета, украсени само с венчета от рози и лилии. Градските съветници, при все че тази работа в същност нямаше нищо общо с тях, излязоха всички, за да си придадат важност, и застанаха близо до ешафода току зад многото рицари, които от желание да изразят на момъка своето съчувствие се бяха събрали до самия ешафод. Зад тях се пъстрееше навалица от по-дребни търговци и занаятчии, облечени в носията на своя еснаф. Учениците и изобщо децата, изтласкани назад, се въртяха в тълпата като досадни мухи и се завираха навсякъде, където имаше малко свободно място. Над тая сбита маса от човешки глави се виждаше ешафодът, покрит с ново сукно, на който стояха трима души: един палач, широкоплещест и страшен немец, облечен в червена дреха и качулка, с тежък двуостър меч в ръка, и двама негови помощници със запретнати ръкави и с въжета на пояса. До краката им имаше пън и ковчег, също обвит със сукно. На камбанариите на „Света Богородица“ звъняха камбаните, изпълваха града с медните си звуци и плашеха орляците врани и гълъби. Хората гледаха ту към пътя, който водеше от замъка, ту към ешафода и застаналия на него палач с блестящия на слънцето меч, ту към рицарите, които гражданите гледаха всякога с интерес и почит. А имаше какво да се види, защото около ешафода се бяха наредили в квадрат най-славните рицари. Зрителите се чудеха на широките плещи и внушителността на Завиша Черни, на гарвановата му коса, която се спущаше до раменете, чудеха се на набитата квадратна фигура и кривите като скоби крака на Зиндрам от Машковице и на гигантския, почти нечовешки ръст на Пашко Злодей от Бискупице, и на страшното лице на Бартош от Воджинек, и на хубостта на Добко от Олешница, който на един турнир в Торун бе надвил дванайсет немски рицари, и на Зигмунт от Бобова, който но същия начин се бе прославил в бой с маджарите в Кошице, също и на Кшон от Козите глави, и на страшния в юмручен бой Лис от Тарговиско, и на Сташко от Харбимовице, който можеше да догони препускащ кон. Общото внимание обръщаше и Мачко от Богданец с пребледнялото си лице, поддържан от Флориан от Коритница и Марчин от Врочимовице. Всички мислеха, че е бащата на осъдения.
Но най-голямо любопитство възбуждаше Повала от Тачево. Застанал в първата редица, той държеше в могъщите си ръце Дануша, облечена цяла в бяло, с булчинско венче от зелено седефче на русата си коса. Хората не разбираха какво значи това и защо тая облечена в бяло девойка трябва да гледа наказанието на осъдения. Едни си приказваха, че тя е сестра, други предполагаха, че е дама на сърцето на младия рицар, но и те не можеха да си обяснят нито облеклото й, нито присъствието й при ешафода. Във всички сърца обаче нейното румено като ябълка, но обляно със сълзи лице будеше съчувствие и вълнение. Гъстата навалица на народа почна глухо да роптае против неотстъпчивостта на кащеляна, против строгостта на закона и този ропот преминаваше постепенно в застрашително ръмжене, а тук-таме почнаха да се чуват гласове, че ако разрушат ешафода, наказанието ще трябва да се отложи.