Тълпата се оживи и размърда. Предаваше се от уста на уста, че ако кралят беше тук, той без съмнение би помилвал младежа, който — както уверяваха — не бил в нищо виновен.
Но всички утихнаха, когато далечни възгласи известиха приближаването на кралските стрелци и копиеносци, между които вървеше осъденият. Много скоро шествието стигна на площада. Начело вървяха членовете на погребалното братство, с черни наметала до земята и с черни покривала на главата, с прорязани за очите отвори. Народът се боеше от тези мрачни фигури и като ги видя, замлъкна. Зад тях вървеше отряд стрелци, съставен от отбор литовци, облечени с кожуси от нещавена еленова кожа. Това беше отряд от кралската гвардия. В края на шествието се виждаха алебардите на втори отряд, а в средата, между писаря и съда, който трябваше да прочете присъдата, и свещеник Станислав от Скарбимеж, който носеше кръста с разпятие, вървеше Збишко.
Сега всички погледи се насочиха към него и от всички прозорци и пристройки се подадоха женски фигури. Збишко вървеше, облечен със своята спечелена в бой бяла дреха, украсена със златни грифове и обшита отдолу със златни ресни — и с това богато облекло изглеждаше в очите на тълпата като някакъв княз или паж от знатен род. По ръста, по плещите, изпъкнали изпод тясната дреха, по яките бедра и широките гърди той изглеждаше напълно зрял мъж, но над това мъжко тяло се издигаше почти детска глава и младо лице с първи мъх на устата — прекрасно лице на кралски паж със златна коса, подрязана равно над веждите и пусната отзад на плещите. Той вървеше с бавни и гъвкави крачки, но с побледняло лице. Понякога поглеждаше тълпата като през сън, понякога дигаше очи към черковната камбанария, към орляците врани и към люлеещите се камбани, които отзвъняваха последния му час; понякога на лицето му се изписваше почуда, че тия звуци и женски хълцания и цялата тая тържественост са за него. На площада най-сетне видя отдалече ешафода и на него червената фигура на палача. Тогава трепна и се прекръсти, а свещеникът веднага му подаде разпятието да го целуне. Няколко крачки по-нататък едно младо момиче от навалицата хвърли в краката му китка метличина. Збишко се наведе, взе китката, после се усмихна на момичето, което заплака е глас. Но той навярно си помисли, че пред тоя народ и пред жените, които му махаха на прозорците с кърпичките си, трябва да умре смело и да остави след себе си поне спомена за „храбър момък“, затова напрегна цялото си мъжество и воля, с бързо движение отхвърли назад косата си, дигна глава още по-високо и тръгна гордо, почти като победител след завършване на рицарски турнир, когато го водят да получи наградата. Но шествието се движеше бавно, защото напреде му тълпата ставаше все по-голяма и неохотно се разстъпваше. Напразно литовските стрелци, които вървяха в първата редица, всеки миг викаха: „Еик шалин! Еик шалин!“ (Сторете път!) Навалицата не искаше да проумее какво значат тези думи — и ставаше все по-тясно за минаване. Въпреки че двете трети от тогавашните краковски търговци и занаятчии бяха немци, наоколо се чуваха заплашителни проклятия против кръстоносците: „Позор! Позор! Дано пукнат тези кръсташки вълци, щом тук ще погубват за тяхна угода деца! Срам за краля и кралството!“ Като срещнаха съпротива, литовците снеха от плещите си обтегнатите лъкове и почнаха да гледат изпод вежди народа, но не смееха да стрелят в навалицата без заповед. Началникът на отряда изпрати напред алебардистите, защото с алебарди можеше по-лесно да се разчиства пътят, и така шествието стигна до рицарите, които образуваха квадрат около ешафода.
Те се разстъпиха без съпротива. Първи влязоха копиеносците, след тях вървеше Збишко със свещеника и писаря. Но тогава стана нещо, което никой не очакваше. Ненадейно от средата на рицарите излезе Повала с Дануша на ръце и извика: „Стой!“ с такъв гръмовит глас, че цялото шествие се спря като вкопано на мястото си. Нито капитанът, нито някой от войниците мислеше да се противи на един шляхтич и препасан рицар, когото всеки ден виждаха в замъка, а неведнъж и в доверителен разговор с краля. Най-после и други, също така знаменити рицари завикаха със заповеднически гласове: „Стой! Стой!“, а панът от Тачево се приближи до Збишко и му подаде облечената в бяло Дануша.