Той помисли, че това е за прощаване, та я грабна, прегърна я и притисна до гърдите си — но Дануша вместо да се притисне до него и да обгърне шията му с ръчичките си, смъкна бързо от русата си коса изпод венчето от седефчета бялото си покривало, обви с него цялата глава на Збишко и същевременно завика колкото й сили държат с разплакан детински глас:
— Той е мой! Той е мой!
— Неин е! — повториха могъщите гласове на рицарите. — При кащеляна!
Отговори им гръмовитият вик на тълпата: „При кащеляна! При кащеляна!“ Изповедникът дигна очи към небето, съдебният писар се смути, капитанът и алебардистите снеха оръжието, защото всички разбраха какво се беше случило.
Имаше стар полски и славянски обичай със силата на закон, познат в Подхале, в Краковско, па дори и в други области, че когато върху поведен на смърт момък невинна девойка хвърли покривалото си в знак, че иска да се ожени за него, с това тя го избавя от смърт и наказание. Познаваха този обичай рицарите, познаваха го селяните, знаеха го и полските граждани, а бяха чували за неговата сила и немците, които отдавна живееха в полските замъци и градове. На стария Мачко дори му прилоша от вълнение при тази гледка, а рицарите тутакси избутаха стрелците и заобиколиха Збишко и Дануша; развълнуваният и възрадван народ викаше все по-силно: „При кащеляна! При кащеляна!“ Тълпата се раздвижи изведнъж като огромни морски вълни. Палачът и помощниците му избягаха бързо от ешафода. Стана бъркотия. За всички беше ясно, че ако Яшко от Тенчин поискаше сега да се противи на осветения от вековете обичай, в града ще настъпят страшни безредици. А вълната от хора се нахвърли веднага върху ешафода. За миг бе смъкнато сукното и разкъсано на късове, после гредите и дъските, под напора на силни ръце или сечени с брадви, почнаха да се огъват, да трещят и да се пукат — и малко по-късно на площада не остана и следа от ешафода.
А Збишко, все още прехванал Дануша на ръце, се връщаше в замъка, но тоя път като същински победител-триумфатор. Защото около него вървяха с радостни лица първите рицари на кралството, а отстрани, отпред и отзад се трупаха хиляди жени, мъже и деца, които викаха до небето, пееха, протягаха ръце към Дануша и хвалеха мъжеството и хубостта на двамата. От прозорците им ръкопляскаха белите ръце на богатите граждани, навсякъде се виждаха очи, облени със сълзи от радост. Дъжд от розови и лилиеви венчета, дъжд от панделки и дори от златисти превръзки и мрежи за глава падаше при краката на щастливия момък, а той, светнал като слънце, с препълнено от благодарност сърце дигаше нагоре всеки миг своята бяла девойка, понякога целуваше в захлас коленете й, а тази гледка трогваше до такава степен гражданките, та някои се хвърляха в прегръдките на своите възлюблени и им заявяваха, че ако бъдат осъдени на смърт, те ще ги освободят по същия начин. И Збишко и Дануша станаха сякаш любими деца на рицарите, гражданите и простия народ. Старият Мачко, когото водеха все така под ръце Флориан от Коритница и Марчин от Врочимозице, едва не загуби съзнание от радост, а също и от удивление, че този начин за спасение на братанеца дори не му беше дошъл наум. Всред всеобщия глъч Повала от Тачево разправяше със своя мощен глас на рицарите, че този начин измислили или по-право си припомнили за ner на съвещанията с княгинята Войчех от Ястшембец и Станислав от Скарбимеж, добре запознати с писаното и обичайното право, а рицарите се чудеха на простотата на този обичай и говореха помежду си, че навярно никой не го помнеше затова, защото в града, пълен с немци, отдавна вече не беше прилаган.
Всичко обаче все още зависеше от кащеляна. Рицарите и народът потеглиха към замъка, дето поради отсъствието на краля живееше краковският управител — и щом стигнаха, писарят от съда, свещеник Станислав от Скарбимеж, Завиша, Фарурей, Зиндрам от Машковице и Повала от Тачево отидоха при него, за да му изтъкнат силата на обичая и да му припомнят собствените му думи — че ако би се намерил „закон или нещо подобно“, той веднага ще освободи осъдения. А можеше ли да има по-добър закон от старинния обичай, който не е нарушаван никога? Панът от Тенчин отговори наистина, че тоя обичай подхожда повече за простия народ и за подхалските разбойници, отколкото за шляхтата, но сам той беше добре запознат с всичките закони, та не можеше да не признае силата на обичая. При това закриваше сребристата си брада с ръка и се усмихваше под пръстите, защото личеше, че е доволен. Най-после излезе на ниския вътрешен вход заедно с княгиня Ана Данута и с няколко духовници и рицари.
Като го видя, Збишко дигна отново нагоре Дануша, а той сложи старческата си ръка на русата й коса, подържа я малко, после кимна сериозно и добродушно с побелялата си глава.