Тоя знак беше разбран и дори стените на замъка се разтърсиха от викове: „Бог да ти помага! Живей дълго, справедливи пане! Живей и ни съди!“ — пикаха от вси страни. После нови викове се разнесоха за Дануша и Збишко, а след минута двамата се качиха на стъпалото и паднаха в краката на добрата княгиня Ана Данута, на която Збишко дължеше живота си, защото тя беше обмислила с учените начина за спасение и беше научила Дануша какво да прави.
— Да живее младата двойка! — извика Повала от Тачево при вида на коленичилите.
— Да живее! — повториха другите.
А побелелият кащелян се обърна към княгинята и каза:
— Е, милостива княгиньо, годежът трябва да стане веднага, защото така заповядва обичаят.
— Годеж ще направя веднага — отговори със светнало лице добрата жена, но сватба без бащината воля на Юранд от Спихов няма да допусна.
VII
У търговеца Амилей Мачко и Збишко се съвещаваха какво да правят. Старият рицар очакваше скоро смъртта си, а тъй като му я предсказа францисканецът, специалист по рани, отец Цибек, той искаше да се върне в Богданец, за да бъде погребан при дедите си на гробищата в Остров.
Обаче не всички „деди“ лежаха там. Някога родът беше многоброен. Във време на война се свикваха с бойния призив „Градовци!“, а на герба си имаха тъпа подкова и се смятаха за по-добри от другите владелци, много от които не бяха удостоени с правото да имат герб. През 1331 година, в битката при Пловце, седемдесет и четири бойци от Богданец бяха убити в едно блато от немските стрелци, оцелял само един — Войчех, по прякор Тур, комуто крал Владислав Локетек след разгрома на немците потвърди със специална грамота герба и земите на Богданец. На ония костите оттогава останаха да се белеят из полята на Пловце, а Войчех се върна в родното гнездо, за да види, че целият му род е затрит.
Защото, докато мъжете от Богданец загиваха от стрелите на немците, разбойници-рицари от близката Силезия бяха нападнали гнездото им, изгорили до основи всички постройки, хората изклали или отвлекли в робство, за да ги продадат в далечните немски земи. Войчех остана сам-самин в старата къща, оцеляла по чудо от огъня, като наследник на обширни, но пусти земи, които някога принадлежали на целия владелчески род. Пет години по-късно той се ожени, имаше си двама сина, Яшко и Мачко, и загина на лов, убит в гората от един тур.
Синовете растяха под грижите на майката — Кахна от Спаленица, която в два похода отмъсти на силезийските немци за миналите грабежи, в третия обаче загина. Като възмъжа, Яшко се ожени за Ягенка от Моцажев, която му роди Збишко, а Мачко, останал неженен, се грижеше за имотите и братовия си син, доколкото му позволяваха това военните походи.
Но когато по време на междуособната война на гжималитите с наленчите бяха изгорени за втори път къщите в Богданец, а селяните разпръснати, самотният Мачко напразно се мъчеше да го издигне отново. Доста години се бори така, най-после заложи земите на един роднина абат, а сам той с малкия още Збишко потегли към Литва срещу немците.
Но никога не преставаше да мисли за Богданец. Към Литва потегли именно за да забогатее от плячка, после да се върне, да изкупи земята, да я засели с пленници, да си построи укрепен замък и да настани там Збишко. И сега, след щастливото избавление на момъка, за това мислеше и за това се съветваше с него у търговеца Амилей.
Земята имаха с какво да изкупят. От плячката, от откупите, които им дадоха пленените от тях рицари, и от даровете на Витолд бяха събрали доста значителна сума. Особено голяма печалба им донесе онази битка на смърт с двамата фризийски рицари. Само въоръжението, което снеха от тях, струваше в онези времена цяло имане, а освен въоръжението те взеха още колите, конете, хората, облеклото, парите и цялата богата бойна амуниция. Част от тази плячка купи сега търговецът Амилей, между другото два топа чудесно фландърско сукно, което предвидливите и богати фризийци караха със себе си на колите. Мачко продаде също спечеленото скъпо въоръжение, като мислеше, че пред близката смърт то вече за нищо няма да му послужи. Оръжейният майстор, който го купи, още на другия ден го препродаде с голяма печалба на Марчин от Ворчимовице, с герб полукоза, защото доспехите от милански произход се ценяха по онова време най-много в света.
Збишко съжаляваше за тези доспехи от цялата си душа.
— Ако господ ви върне здравето — каза на чичо си, — де ще намерите други такива?
— Там, дето намерих и тези — от някой друг немец — отговори Мачко. — Но аз вече не мога да се отърва от смъртта. Желязото се е пречупило между ребрата ми и върхът е останал в мене. Аз го напипах и исках да го извадя с нокти, но само го напъхах още по-дълбоко. А сега вече няма никакво спасение.