— Меча мас да изпиете някое и друго котленце!
— Е! Отец Цибек каза също, че добре би било, защото може върхът сам да излезе като треска. Ама отде да я намеря тук? В Богданец е достатъчно само да взема брадвата и да се притая някоя нощ край кошерите!
— Тогава хайде в Богданец. Само да не умрете някъде по пътя.
Старият Мачко погледна братанеца си с умиление.
— Зная аз къде ти се иска: при двора на княз Януш или при Юранд от Спихов, с хелминските немци да се биеш.
— Няма да го отрека. Заедно с двора на княгинята на драго сърце бих отишъл във Варшава или в Чеханов, за да бъда по-дълго при Данушка. Съвсем не мога сега без нея, защото тя е не само моя дама, но и моя любима. Тъй се радвам да я видя, че само като помисля за нея, и тръпки ме побиват. Ще ида след нея ако ще би накрай света, яо сега първият ми дълг сте вие. Не ме изоставихте вие и аз няма да ви изоставя. Щом ще вървим в Богданец, да тръгваме!
— Ти си добро момче — каза Мачко.
— Бог би ме наказал, ако бих бил друг към вас. Виждате, че вече товарят колите, а една от тях заръчах да застелят със сено за вас. Амилейувна ни подари много добра пухова постеля, но не зная можете ли да лежите на нея в горещината. Ще пътуваме бавно, с княгинята и двора, за да има кой да ви гледа. После те ще завият към Мазовия, а ние към нас — и боже помози!
— Да поживея поне толкова, та отново да издигна крепостта — каза Мачко, — защото зная, че след смъртта ми няма много да мислиш за Богданец.
— Защо да не мисля!
— Защото в главата ти ще има само битки и любов…
— А вие не мислехте ли само за война? В същност аз вече си набелязах какво имам да правя — първата работа е да построим от здрав дъб крепостта и ще заповядаме да я окопаят с ров, както му е редът.
— Така ли мислиш? — запита с любопитство Мачко. — А когато крепостта бъде готова? Казвай!
— Когато крепостта бъде готова, едвам тогава ще отида при княжеския двор във Варшава или в Чеханов.
— След смъртта ми ли?
— Ако умрете скоро, след смъртта ви, но ио-на-пред ще ви погреба както подобава; а пък ако Исус ви даде здраве, ще останете в Богданец. Княгинята ми обеща, че там ще получа рицарски пояс от княза. Иначе Лихтенщайн не би искал да се бие с мене.
— Значи, после ще отидеш в Малборг?
— В Малборг или макар накрай света — само да намеря Лихтенщайн.
— Ие ще те укоря за това. Твоята смърт или неговата!
— Ще ви донеса в Богданец ръкавиците и пояса му — бъдете спокоен.
— Само се пази от предателство. От тях винаги можеш да го очакваш.
— Ще се помоля на княз Януш да поиска от магистъра книжа за взаимна безопасност. Сега има мир. Ще ида за книжата в Малборг, а там всякога гостуват куп рицари. Нали знаете — първо Лихтенщайн, а после ще видя кои имат паунови пера на шлемовете си и поред ще ги извикам на двубой. Божичко! Прати ли ми господ Исус победа, ще изпълня заедно с това и обета.
Като говореше така, Збишко се усмихваше на собствените си мисли, а лицето му имаше израз на момче, което съобщава какви рицарски подвизи где извърши, когато порасте.
— Ех — каза Мачко и поклати глава, — ти стига трима рицари от знаменити родове да победиш, тогава не само обета си ще изпълниш, но и каква плячка би взел от тях — боже мили!
— Какви ти трима — завика Збишко. — Аз си казах още в затвора, че няма да се скъпя за Данушка. Колкото са пръстите на ръцете, а не трцма!
Мачко сви рамене…
— Чудете се или пък не вярвайте — каза Збишко, — но аз все пак от Малборг ще отида при Юранд от Спихов. Как да не му се поклоня, когато е баща на Данушка? И с него ще нападаме хелминските немци. Нали сам казвахте, че по-голямо страшилище за немците няма в цяла Мазовия.
— Ами ако не ти даде Данушка?
— Защо да не ми я даде! Нали и той отмъщава за себе си както и аз. Къде ще намери по-добър от мене? Пък и щом княгинята позволи годежа, той няма да се противи.
— Аз едно мисля — каза Мачко, — че ти ще вземеш всичките хора от Богданец, за да имаш свита, както подобава на рицар, а земята ще остане без работни ръце. Докато съм жив, няма да позволя, но след смъртта ми виждам вече, че ще вземеш.
— Бог ще ми се погрижи за свита, па и Янко от Тулча ни е роднина и няма да се поскъпи.
Ненадейно вратата се отвори и като доказателство, че бог ще се погрижи за свита на Збишко, влязоха двама души, мургави, яки, облечени с жълти кафтани, прилични на еврейски, с червени шапки, каквито носеха в Крим, и извънредно широки шалвари. Те се спряха до вратата и почнаха да допират пръстите си до челото, до устата, до гърдите и същевременно правеха поклони до земята.