— А и много литовски князе останаха на бойното поле.
— Покойната кралица предсказа, че така ще стане — каза панът от Тачево.
— Да! Може и да се наложи да тръгнем срещу Тимур.
Тук разговорът премина на литовския поход срещу татарите. Нямаше вече никакво съмнение, че княз Витолд, вожд, повече буен, отколкото опитен, е претърпял страшно поражение при Ворскла, паднали мнозина литовски и руски боляри, а заедно с тях и шепата полски рицари-доброволци и дори кръстоносци. Събраните у Амилей скърбяха особено за съдбата на младия Спитко от Мелщин, най-великия в кралството пан, който отишъл на войната като доброволец и след боя изчезнал безследно. Превъзнасяха до небесата и неговата истинска рицарска постъпка, защото бил получил от вожда на неприятеля калпак, който му гарантирал неприкосновеност, но не искал да го сложи по време на боя и предпочел славна смърт пред живот по благоволение на поганския владетел. Не се знаеше обаче още положително дали е загинал, или е взет в плен. Впрочем от пленничество той имаше с какво да се откупи, защото богатствата му бяха несметни, а освен това и крал Владислав му беше дал като ленно владение цяло Подолие.
Но поражението на литовците можеше да заплаши и цялата Ягелова държава, защото никой не знаеше положително дали татарите, алчни след победата си над Витолд, няма да се нахвърлят срещу земите и замъците, които принадлежаха на великото княжество. В такъв случай щеше да бъде въвлечено във войната и кралството. Затова мнозина рицари, които като Завиша, Фарурей, Добко, а дори и Повала, навикнали да търсят приключение и битки при чуждите дворове, нарочно не напущаха Краков, защото не се знаеше какво ще им донесе недалечното бъдеще. Ако Тамерлан, владетел на двайсет и седем кралства, вдигне целия монголски свят, тогава опасността би могла да бъде страшна. И имаше хора, които предвиждаха, че това ще стане.
— Ако потрябва, ще си премерим силите и с Куция. Няма да му тръгне така лесно с нашия народ, както му вървеше с всичките онези, които разби. Пък и други християнски князе ще ни дойдат на помощ.
На това Зиндрам от Машковице, който гореше от особено силна омраза против Ордена, отвърна с горчивина:
— За князете не зная, но кръстоносците са готови да се побратимят с татарите и да ни нападнат от другата страна.
— Значи, ще има война — извика Збишко. — Аз отивам срещу кръстоносците!
Но другите рицари почнаха да възразяват. Нямат кръстоносците страх от бога и мислят само за свое добро, но все пак не биха отишли да помагат на неверниците срещу един християнски народ. Пък и Тимур воюва някъде си далече в Азия, а татарският вожд Едига е загубил в боя толкова много хора, та ще да се е изплашил от собствената си победа… Княз Витолд е предвидлив и навярно е добре укрепил замъците, а освен това литовците често са побеждавали татарите, при все че сега не им провървя.
— Не с татарите, а с немците ще се бием ние на смърт и живот — рече Зиндрам от Машковице — и ако не ги затрием, от тях ще ни дойде гибелта.
После се обърна към Збишко:
— И най-напред ще загине Мазовия. Ще намериш там винаги работа — бъди спокоен!
— Ех! Да беше чичо здрав, тутакси бих тръгнал натам.
— Да ти помага бог! — каза Повала и вдигна чашата.
— За твое здраве и на Данушка!
— И за гибелта на немците — добави Зиндрам от Машковице.
И почнаха да се сбогуват със Збишко. В това време влезе един от придворните на княгинята със сокол на ръка, поклони се на присъствуващите рицари и се обърна с някаква особена усмивка към Збишко.
— Господарката княгиня ми заповяда да ви кажа — рече той, — че ще пренощува и тази нощ в Краков и ще тръгне на път утре сутринта.
— Това е добре — каза Збишко, — но защо? Да не се е разболял някой?
— Не. Но княгинята има гост от Мазовия.
— Сам князът ли е дошъл?
— Не князът, а Юранд от Спихов — отговори придворният.
Като чу това, Збишко страшно се смути и сърцето му затупа в гърдите тъй силно, както тогава, когато му четяха смъртната присъда.
VIII
Княгиня Ана не се изненада особено от пристигането на Юранд от Спихов, защото често се случваше всред непрекъснатите сблъсквания, нападения и битки със съседните немски рицари него да го обхвана внезапен копнеж за Дануша, Тогава той се явяваше неочаквано било във Варшава, било в Чеханов или другаде някъде, дето временно се намираше дворът на княз Януш. Щом видеше детето си, винаги го обземаше страшна тъга. Защото Дануша колкото повече растеше, толкова повече приличаше на майка си, та всеки път му струваше, че вижда своята покойница такава, каквато някога я бе видял у княгиня Ана във Варшава. Хората неведнъж мислеха, че от тая тъга ще се смекчи най-сетне желязното му, отдадено само на мъст сърце. Също и княгинята често го предумваше да остави своя кървав Спихов и да остане при двора и при Дануша. Сам князът, който ценеше неговата храброст и значение, а същевременно искаше веднъж за винаги да се избави от грижите покрай Юрандовите постоянни крайгранични сблъсквания, му предлагаше длъжността началник на дворцовата оръжейна. Всичко напразно. Тъкмо видът на Дануша развреждаше старите му рани. След няколко дни той изгубваше охота за ядене, за сън, за разговор. Сърцето му почваше явно да кипи и да се облива с кръв и той най-после изчезваше от двора и се връщаше в своите спиховски блата, за да потопи в кръв скръбта и гнева си. Хората тогава казваха: „Горко на немците! Те съвсем не са овци, но за Юранд са овци, защото той за тях е вълк.“ И наистина след някое време идваха известия ту за хванати в плен чужденци-доброволци, които по крайграничния път отивали при кръстоносците, ту за изгорени крепости, ту за отвлечени селяни или за кървави битки, от които страшният Юранд всякога излизаше победител. При грабителските склонности на мазурите и на немските рицари, които от името на Ордена владееха съседните на Мазовия земи и замъци, дори по време на мир никога между мазовските князе и Ордена на границата не замлъкваха бойните викове. Дори в гората за дърва или на жътва местните жители отиваха въоръжени с лъкове или копия. Хората живееха в несигурност за утрешния ден, всякога готови за война, с ожесточени сърца. Никой не се задоволяваше само с отбрана, но за грабеж отплащаше с грабеж, за пожар — с пожар, за нападение — с нападение. И случваше се, докато немците се промъкваха тихо през горските пътеки, за да нападнат ненадейно някой замък, да отвлекат селяни или стада, мазурите в това време вършеха същото. Неведнъж те се срещаха и се биеха, докато единият падне, но често само вождовете им се извикваха на смъртен двубой, след което победителят вземаше свитата на победения противник. И затова, когато във варшавския двор идваха оплаквания срещу Юранд, князът отговаряше, като правеше оплаквания от нападенията, извършени на други места от немските рицари. Така че, макар и двете страни да настояваха за справедливост, а нито една от тях не искаше и не можеше да я установи — всички грабежи, палежи и нападения минаваха съвсем безнаказано.