Но Юранд, който седеше в своя блатист, обрасъл с тръстика Спихов и гореше от неугасима жажда за мъст, беше станал тъй непоносим за своите съседи отвъд границата, че най-сетне страхът им стана по-голям от враждата. Граничните със Спихов земи стоеха необработени, горите обраснаха с див хмел и с лещак, ливадите — с шавар. Мнозина немски рицари, навикнали на юмручното право в отечеството си, се опитваха да се заселят близо до Спихов, но всеки след известно време предпочиташе да напусне земята, стадата и селяните, отколкото да живее рамо до рамо с този неукротим мъж, Често рицарите се сговаряха да нападнат с общи сили Спихов, но всякога такова нападение свършваше с поражение. Опитвани бяха разни начини. Веднъж бяха повикали един знаменит по сила и свирепост рицар откъм Майн, който във всички битки биваше победител, за да извика Юранд на двубой. Но когато застанали един срещу друг, немецът паднал духом като от магия при вида на страшния мазур и обърнал коня да избяга; Юранд обаче пробил с копието непокрития му от бронята гръб и така го лишил от честта и от дневната светлина. Оттогава още по-голям страх бе обхванал съседите и който немец забележеше макар и отдалеко дима на спиховските комини, веднага се прекръстваше и почваше да се моли на своя небесен светия-покровител, защото беше се утвърдила вярата, че Юранд, за да отмъщава, е продал душата си на нечестивите сили.
Разправяха се и страшни неща за Спихов: че уж през тинестите блата, посред застоялите, обрасли с водна леща и водорасли тресавища, водела до крепостта такава тясна пътека, по която не можели да се разминат двама конници; че от двете й страни се търкалял, немски кости, а нощем по нея се разхождали на паякови крака главите на удавените, които викали, стенели и завличали в дълбочината хората заедно с конете. Разправяха още, че и в самия замък по коловете на оградата имало набучени човешки черепи. От всичко това истина беше само едно, че в обкованите с решетки ями, изкопани под крепостта в Спихов, стенеха винаги десетина-петнайсет пленници и че името на Юранд беше по-страшно от всички измислици за скелети и удавници.
Збишко, щом узна за пристигането на Юранд, побърза да отиде при него, но като при баща на Дануша, тръгна с някаква тревога в сърцето. Да избере Данушка за дама на сърцето си и да й даде клетва за вярност, това никой не можеше да му забрани; но по-късно княгинята го сгоди за Данушка. Какво ще каже Юранд за това? Ще се съгласи ли, или няма да се съгласи? И какво щеше да стане, ако като баща извика, че никога няма да допусне това? Тези въпроси изпълваха с тревога душата на Збишко, защото Дануша вече му беше помила от всичко друго на света. Придаваше му смелост само мисълта, че Юранд ще сметне за заслуга, а не за грешка нападението срещу Лихтенщайн, защото Збишко го бе извършил и за да отмъсти за Данушината майка, та без малко не загуби собствената си глава.