И той почна да разпитва придворния — който беше дошъл да го вземе от Амилей:
— Къде ме водите? В замъка ли?
— Разбира се, в замъка, Юранд е там, дето е дворът на княгинята.
— Кажете ми какъв човек е той… за да зная как да говоря с него…
— Какво да ви кажа! Той е човек, съвсем различен от другите хора, Казват, че по-рано бил весел, докато кръвта му не се спекла в черния му дроб.
— А мъдър ли е?
— Хитър е, защото трепе другите, а сам се не дава. Е, да знаете! Едно око има, понеже другото немците са му простреляли с лък, ама с това, едното, до дъно прониква в човека. Никой не може да излезе на глава с него… Само княгинята, нашата господарка, той обича, защото се оженил за нейна придворна, а сега и дъщеря му расте у нас.
Збишко си отдъхна с облекчение.
— Та казвате, че той не се противи на волята на княгинята.
— Разбирам какво ви се иска да узнаете и каквото съм чул, това и ще кажа. Княгинята му говорила за вашия годеж, защото не би било добре да се крие, но какво е казал той — не се знае.
Като разговаряха така, те стигнаха до портите. Началникът на кралските стрелци, същият, който по-рано водеше Збишко на смърт, сега приятелски му кимна с глава. Отминаха стражницата и се озоваха във вътрешния двор, а после завиха надясно към помещенията, които заемаше княгинята.
Придворният срещна на вратата един слуга и го попита:
— Къде е Юранд от Спихов?
— В кривата стая, с дъщеря си.
— Ето там — каза придворният и посочи вратата.
Збишко се прекръсти, вдигна завесата на отворената врата и влезе с разтуптяно сърце. Но не съгледа веднага Юранд с Дануша, защото стаята беше не само „крива“, но и мрачна. Едва след малко видя русата главичка на момичето, седнало на коленете на баща си. А те не чуха кога е влязъл, та той се спря до завесата, изкашля се и най-после се обади:
— Слава на господа бога.
— Во веки веков — отговори Юранд и се надигна. В същия миг Дануша подскочи към младия рицар, хвана го за ръка и почна да вика:
— Татко, Збишко е дошъл!
Збишко й целуна ръцете, после стана, приближи се заедно с нея до Юранд и каза:
— Дойдох да ви се поклоня; знаете ли кой съм?
И се наведе излеко, като правеше с ръце такова движение, сякаш иска да падне в краката му. Но Юранд хвана ръката му, обърна го към светлината и почна да го разглежда мълчаливо.
Збишко се беше вече посъвзел и дигна любопитен поглед към Юранд: видя пред себе си мъж с огромен ръст, със светлоруса коса и също такива руси мустаци, с грапаво лице и едно с цвят на желязо око. Струваше му се, че това око иска да го прониже до дъно, така че отново го обхвана смущение и най-сетне, като не знаеше какво трябва да каже, а искаше непременно нещо да продума, за да прекъсне тревожното мълчание, попита:
— Вие сте, значи, Юранд от Спихов, бащата на Дануша?
Но онзи само му показа пейката до дъбовия стол, на който сам седна, и без да отговори нито дума, продължаваше да го разглежда.
Збишко най-сетне загуби търпение:
— Знаете ли — рече той, — неловко ми е да седя така като на съд.
Едва сега Юранд се обади:
— Ти ли си искал да промушиш Лихтенщайн?
— Е да! — отвърна Збишко.
В окото на пана от Спихов блесна някаква особена светлина и страшното му лице се проясни малко. След минута погледна Дануша и пак попита:
— И то за нея ли?
— Ами за кого друг? Чичо трябва да ви е разправил как й се врекох да отскубна паунови пера от главите на немците. Но те няма да бъдат трима, а най-малко толкова, колкото са пръстите на двете ръце. С това и вам ще помогна да отмъстите, защото нали всичко е за Данушкината майка.
— Горко им! — отвърна Юранд.
И отново настъпи мълчание. Збишко обаче съобрази, че като изтъква омразата си към немците, печели сърцето на Юранд, та рече:
— Не ще им простя аз и за себе си, макар че без малко не изгубих главата си!
При това се обърна към Дануша и прибави:
— Тя ме спаси.
— Зная — рече Юранд.
— И не се ли сърдите за това?
— Щом си дал обет, служи й, защото има такъв рицарски обичай.
Збишко се подвоуми, но след малко почна да говори с видимо безпокойство: