— Вижте какво… тя ми обви главата с покривалото си… Цялото рицарство чу и францисканецът, който беше до мен с кръста, чу, когато каза: „Той е мой!“ И вярно е, че ничий друг до смъртта си няма да бъда, това искам от бога.
След тия думи коленичи отново и в желанието си да покаже, че познава рицарския обичай, целуна с голяма почит двете обувки на Дануша, която седеше на облегалото на стола, после стана, обърна се към Юранд и попита:
— Виждали ли сте друга такава?
А Юранд хвана изведнъж главата си със своите страшни смъртоносни ръце и като притвори клепки, отговори глухо:
— Виждал съм, но немците ми я погубиха.
— Тогава чуйте ме — каза разпалено Збишко, — една ни е обидата и едно отмъщението. Тия кучи синове избиха и мнозина наши от Богданец, чиито коне бяха затънали в тресавището… А вие по-добър от мене не можете намери за вашата работа… Това не е ново за мене! Попитайте чичо, с копия или със секири, с дълги или с къси мечове — все ми е едно! А разказа ли ви чичо за ония фризийци?… Ще ви коля аз немци като овни, а колкото за момичето, кълна ви се на колене, че заради нея бих се бил и със самия тартор на дяволите и няма да я отстъпя нито за земя, нито за стада, нито за някакво богатство; ако ми дадат и замък със стъклени прозорци без нея, аз и замъка ще напусна и ще отида след нея накрай света.
Юранд седя известно време с глава в ръце, но изведнъж се съвзе като събуден от сън и рече с тъга и безпокойство:
— Хареса ми ти, момко, но няма да ти я дам, защото не ти е писано да бъде твоя, клетнико!
При тия думи Збишко чак онемя и почна да гледа Юранд с широко отворени очи, без да може дума да продума.
Но Дануша му дойде на помощ. Много обичен й беше Збишко и драго й бе да минава не за „дребосък“, а за зряла девойка. Беше й се харесал и годежът, и сладкишите, които нейното рицарче й донасяше всеки ден, та сега, като разбра, че искат всичко това да й отнемат, смъкна се бързешком от креслото, скри глава в коленете на баща си и почна да вика:
— Татенце! Татенце! Ама аз ще плача!
Личеше си, че той я обича повече от всичко, защото сложи ласкаво ръка на главата й. На лицето му нямаше нито враждебност, нито гняв, а само скръб.
В това време Збишко се съвзе и каза:
— Но как така? На волята божия ли искате да се противите?
А Юранд отговори:
— Ако бъде такава волята божия, ще я получиш, но сам аз не мога да ти я дам, Ех, радвал се бих да ти я дам, но не бива…
Като каза това, той дигна Дануша, взе я на ръце и тръгна към вратата, а когато Збишко поиска да му препречи пътя, спря се още за миг и рече:
— Няма да ти се сърдя за рицарската служба за нея, но не ме питай повече, защото не мога да ти кажа нищо.
И излезе.
IX
На следния ден Юранд никак не избягваше Збишко, нито му пречеше да прави на Дануша из пътя разни услуги, които като рицар бе длъжен да й прави. Наопаки — Збишко, макар и много огорчен в сърцето си, забеляза все пак, че навъсеният пан от Спихов го поглежда дружелюбно и като че ли със съжаление, дето е трябвало да му даде такъв жесток отговор. Младият шляхтич на няколко пъти се опита да се приближи до него и почне разговора. При тръгването от Краков и през време на пътуването не липсваха сгодни случаи, защото и двамата придружаваха княгинята на коне. Юранд, обикновено мълчалив, говореше сега доста охотно, но щом Збишко поискаше да узнае нещо за пречките, които го разделяха от Дануша, разговорът веднага се прекъсваше, а лицето на Юранд ставаше мрачно.
Збишко помисли, че княгинята знае повече, затова изчака удобно време и се помъчи да получи от нея някакво сведение, но и тя не можа да му каже много нещо.
— Тайна някаква има — рече тя. — Каза ми го самият Юранд, но същевременно ме помоли да не го разпитвам. Навярно е свързан с някаква клетва, както става между хората. Бог все пак ще направи след време всичко да излезе наяве.
— Как ли ще живея без Данушка? — отвърна Збишко. — Като вързано куче или като мечка в яма. Нито радост някаква, нито наслада. Нищо, само тъга и въздишки. Отишъл бих аз в Таван с княз Витолд, та дано ме убият там татарите. Но първо трябва да закарам чичо, а после да отскубна паунови пера от главите на немците, както се заклех. Може да ме убият, предпочитам го пред това да видя как друг ще вземе Данушка.
Княгинята дигна към него своите добри сини очи и го попита малко учудено:
— А ти би ли допуснал това?
— Аз? Докато нося душа, няма да го бъде! Освен ако ми изсъхне ръката и не би могла да удържи секирата!
— Ето, виждаш ли?
— Да! Но как да я взема против бащината воля?
А княгинята продума като на себе си: