— Всесилни боже! Нима това не става и така…
После каза на Збишко:
— Божата воля не е ли по-силна от бащината? Какво рече Юранд? „Ако бъде волята божия, ще я има.“
— Това същото и на мене каза! — извика Збишко: — „Ако бъде волята божия, ще я имаш.“
— Виждаш ли?
— Само това и вашето доброжелателство, милостива господарке, са едничката ми утеха.
— Моето доброжелателство имаш, а Данушка ще сдържи думата си. Вчера още й казвам: Данушке, ще останеш ли вярна на Збишко? А тя отговаря така: „Ще бъда Збишкова или ничия.“ Зелена е още тази ягода, но като каже нещо, държи на думата си, защото е шляхтишко дете, а не някаква развейплява. И майка й беше такава…
— Дай боже! — каза Збишко.
— Помни само едно — бъди и ти верен, защото мъжете не всякога са добри; обещава да люби неизменно, а, току-виж, после тръгнал подир друга, та и с въже не можеш го върза! Така си е!
— Тогава нека Исус Христос ме накаже! — извика разпалено Збишко.
— Ти помни това. А щом закараш чичо си, ела при нашия двор. Ще се намери някакъв случай да получиш шпори, а после ще видим какво ще даде бог. Данушка през това време ще узрее и ще усети волята божия, защото сега тя наистина те обича страшно — иначе не мога да го кажа, — но все още не така, както обичат зрелите девойки. Може би също и Юранд в душата си ще клони към тебе, защото ми се струва, че би бил доволен. Ще отидеш и в Спихов, и заедно с Юранд срещу немците, ще се случи може би да му услужиш с нещо и изцяло да го спечелиш на своя страна.
— Тъкмо това, милостива княгиньо, мислех да направя, но с ваше разрешение ще ми бъде по-лесно.
Тоя разговор много ободри Збишко. Но още при първото зобене на конете здравето на стария Мачко тъй се влоши, че трябваше да се спрат и да чакат, докато му се възвърнат поне малко силите, за да продължи пътуването. Добрата княгиня Ана Данута му остави всички лекове и билки, каквито имаше със себе си, но тя самата трябваше да продължи пътя си, та дойде време двамата рицари от Богданец да се разделят с мазовецкия двор. Просна се Збишко цял на земята пред краката изпърво на княгинята, после на Дануша, още веднъж й се закле във вярна рицарска служба, обеща да отиде скоро в Чеханов или във Варшава и най-сетне я грабна със силните си ръце, дигна я нагоре и почна да повтаря с развълнуван глас:
— Помни ме ти, цветенце най-мило, помни ме, рибке моя златна!
А Дануша го прегърна, както по-малка сестра прегръща любим брат, притисна своето вирнато носленце до бузата му, заплака с едри като град сълзи, като все повтаряше:
— Не искам в Чеханов без Збишко, не искам в Чеханов!
Юранд видя това, но не избухна от гняв. Напротив, и той сам се прости с младежа много любезно, а когато възсядаше вече коня, обърна се още веднъж към него и рече:
— Остани си сбогом и не ми се сърди.
— Как бих могъл да ви се сърдя, щом сте Данушкин баща! — отговори чистосърдечно Збишко.
И се наведе към стремето му, а той му стисна силно ръка и каза:
— Да ти помага бог във всичко!… Разбираш ли?…
И отмина. А Збишко разбра каква голяма благосклонност се крие в последните негови думи и като се върна при колата, в която лежеше Мачко, каза:
— Знаете ли? И сам той би искал, но нещо му пречи. Вие бяхте в Спихов и имате проницателен ум, помъчете се да отгатнете какво значи това.
Ала Мачко беше много болен. Треската, която му се яви сутринта, се усили надвечер до такава степен, че той почна да губи съзнание, и вместо да отговори на Збишко, погледна го някак учудено, после попита:
— А къде бият камбани?
Збишко се изплаши, защото му мина през ума, че щом болният чува камбанен звън, навярно смъртта вече иде към него. Помисли също, че старият може да умре без свещеник, без изповед, а така ще отиде, ако не направо в пъкъла, то най-малко за дълго време в чистилището, затова реши ца го кара по-нататък, за да стигне колкото се може по-бързо до някоя черквица, в която Мачко би могъл да приеме последно причастие.
Затова пътуваха цяла нощ. Збишко се качи в колата със сеното, на което лежеше болният, и бдя над него чак до съмване. От време на време му поднасяше да пие вино, което им бе дал за из пътя търговецът Ами-лей и което изжаднелият Мачко пиеше охотно, защото му донасяше видимо облекчение. След второто канче се оборави, а след третото заспа тъй дълбоко, та Збишко се навеждаше над него сегиз-тогиз, за да се увери, че не е умрял.
И при мисълта, че ще умре, го обхващаше дълбока скръб. Преди да го затворят в Краков, той дори не си даваше сметка колко много обича чичо си, който му беше в живота и за баща, и за майка. Но сега знаеше това добре и чувствуваше, че след неговата смърт ще остане страшно самотен на света — без роднини освен онзи абат, който държеше в залог Богданец, без приятели и без помощ. Същевременно му дойде наум мисълта, че ако Мачко умре, то ще е пак от немците, заради тях и той самият без малко не изгуби главата си и от ръката им бяха загинали всички негови деди, и Да-нушината майка, и много, много невинни хора, които познаваше или за които беше чувал от познати — и почна да го обхваща почуда. Дали — казваше си той — в цялото това кралство ще се намери човек, който да не е претърпял от тях зло и да не е готов да им отмъсти? Тук си спомни за немците, с които се би при Вилно, и помисли, че навярно и татарите са по-малко жестоки от тях в боя и че друг такъв народ едва ли има по света. Зазоряването прекъсна размислите му. Денят почваше светъл, но хладен. Мачко очевидно се чувствуваше по-добре, защото дишаше по-равно и по-спокойно. Събуди се едва когато слънцето припече добре, отвори очи и продума: