— Поолекна ми. Ами де сме сега?
— Наближаваме Олкуш, Нали знаете?… Дето копаят сребро и част от него дават в приход на хазната.
— Да имахме от това, което лежи в земята! Как бихме застроили Богданец!
— Вижда се, че ви е по-добре — отвърна Збишко и се засмя. — Ех! Стигнало би й за зидан с камък замък! Но да наминем в черквата, защото там и подслон ще ни дадат, и ще можете да се изповядате. Всичко е в божиите ръце, но все е по-добре човек да си уреди сметките с бога.
— Аз съм грешен човек, на драго сърце ще се изповядам — отвърна Мачко. — Сънувах нощес, че дяволите ми смъкват ботушите от краката. И на немски помежду си гъргореха… Бог е милостив, защото ми олекна. Ами ти спа ли?
— Как можех да спя, нали ви пазех?
— Е, тогава полегни си за малко. Като стигнем, ще те събудя.
— Не ми е сега до сън!
— А какво ти пречи?
Збишко погледна чичо си с детски очи.
— Какво друго, ако не любовта? Чак бодежи под лъжичката ме парят от въздишките, но ще възседна за малко коня и ще ми олекне.
Той слезе от колата и възседна коня — подтикна му го сръчно подареното от Завиша турче. Мачко в това време се свиваше от болка в хълбока, но, изглежда, че мислеше за нещо друго, не за собствената си болка, защото клатеше глава, мляскаше с уста и най-сетне каза:
— Чудя се аз, чудя и не мога да се начудя на кого си се метнал ти толкова жаден за любов, защото нито баща ти беше такъв, нито пък аз.
Но вместо отговор Збишко се изпъна изведнъж на седлото, хвана се за хълбоците, вирна глава нагоре и викна с всички сили:
И това „хей“ се разнесе по гората, отекна от дърветата край пътя, най-после се обади като далечно ехо и замря в гъсталака.
А Мачко попипа отново ребрата си, дето беше останал върхът на немската стрела, и с тихо пъшкане каза:
— Едно време хората бяха по-умни — така да знаеш!
След малко обаче се замисли, като че си припомняше старите времена, и прибави:
— При все че и тогава се срещаха глупаци.
Но в това време те излязоха от гората, зад която видяха колибите на рудокопачите, а по-нататък назъбените стени на Олкуш, издигнати от крал Кажимеж, и камбанарията на черквата, построена от Владислав Локетек.
X
Духовникът от черквата изповяда Мачко и ги задържа гостоприемно да пренощуват, така че тръгнаха на път едва на другата сутрин. След Олкуш те свърнаха към Силезия, по чиято граница трябваше да пътуват чак до Великополша. Пътят минаваше главно през гъсти гори, в които към заник слънце често се обаждаше подобният на подземен тътнеж рев на дивите бикове и зубри, а нощем всред гъстия лещак бляскаха очи re на вълци. Но още по-голяма опасност, отколкото зверовете, представляваха за търговците и пътниците по тоя път нападенията на немските или понемчените рицари от Силезия, чиито малки замъци се издигаха тук-там край границата. Наистина благодарение на войната с Ополчик Надерспан, комуто помагаха срещу крал Владислав силезийските братанци, по-голямата част от тия замъци бяха разрушени от ръцете на поляците, но при все това пътниците трябваше да бъдат предпазливи и да не изпушат оръжието от ръце след залез слънце.
Все пак пътуваха спокойно, дори на Збишко почна вече да му дотяга пътят и едвам когато до Богданец остана един ден път, те чуха през нощта зад себе си пръхтене и тропот на коне.
— Някакви хора идат след нас — каза Збишко.
Мачко, който не спеше, погледна звездите и отговори като опитен човек:
— Скоро ще съмне. Разбойници не биха ни нападнали в края на нощта, защото на съмване им е време да се прибират у дома.