Збишко обаче спря колата, построи хората си напреко на пътя с лице към приближаващите се, а сам излезе напред и зачака.
След известно време той съзря в мрачината петнайсетина конници. Един от тях яздеше начело на няколко крачки от другите, но се виждаше, че няма намерение да се крие, защото пееше високо. Збишко не можеше да дочуе думите му, но до ушите му стигаше веселото „хоп!“, „хоп!“, с което непознатият завършваше всеки куплет от песента.
— Наши са! — каза си той.
След миг обаче извика:
— Стой!
— Пък ти седни! — отговори шеговит глас.
— Какви сте вие?
— Ами вие какви не сте?
— А защо вървите след нас?
— Ами ти защо заграждаш пътя?
— Отговаряй, че лъковете са обтегнати.
— Пък нашите… са натегнати — стреляй! Отговаряй човешки, защото ще си изпатиш.
Вместо отговор се разнесе весела песен:
Збишко се смая, като чу такъв отговор; а ето че песента спря и същият глас попита:
— Ами как е със здравето старият Мачко? Диша ли още?
Мачко се приповдигна в колата и рече:
— Бога ми, свои са!
А Збишко потегли с коня напред:
— Кой пита за Мачко?
— Ами че съседът Зих от Згожелице. Вече цяла седмица вървя след вас и разпитвам хората по пътя.
— Божичко! Чичо! Това е Зих от Згожелице — извика Збишко.
И почнаха да се здрависват радостно, защото Зих беше наистина техен съсед, а освен това човек добър и обичан от всички за голямата му веселост.
— Е, как сте? — попита той, като разтърсваше ръката на Мачко. — Има ли още хоп-троп, или вече няма?
— Ех, вече няма хоп! — отвърна Мачко. — Но ми е драго да ви видя. Милостиви боже, като че ли съм вече в Богданец!
— А какво ви е, защото чувах, че немците са ви ранили?
— Раниха ме, кучите синове! Върхът на стрелата остана между ребрата ми…
— Не думайте! Е, и какво? Ами опитахте ли да пиете меча мас?
— Виждате ли! — каза Збишко. — Всеки препоръчва меча мас. Веднъж да стигнем в Богданец! Веднага ще отида през нощта със секира в пчелина.
— Може би Ягенка има, пък ако няма, ще пратя да поискат от някого.
— Коя Ягенка? Нали вашата се казваше Малгохна? — попита Мачко.
— О! Каква ти Малгохна! На Архангеловден ще стане трета есен, откак Малгохна е в гробищата. Дръпната жена беше тя — бог да я прости! Но и Ягенка се е метнала на нея, само че е още млада…
…А на Малгохна аз казвах: не се качвай на бориката, щом си на петдесет. Не послуша! Качи се. Не щеш ли, клонът се счупи и бух! Казвам ви, че чак яма издълба в земята, ама след три дни издъхна.
— Бог да я прости! — каза Мачко. — Помня, помня… като си туреше ръцете на кръста и се разфучеше, слугите се криеха в сеното от нея. Но беше добра стопанка! Та от борика паднала?… Гледай ти!…
— Падна като шишарка зиме… Ох, ама беше мъка, да знаете! След погребението аз тъй се напих от жалост, та три дни не можеха да ме събудят. Мислеха, че и аз съм хвърлил петалата. Пък що плач, що сълзи изплаках след това, и с ведро не биха ги изнесли! Но за стопанството и Ягенка е добра. Всичко сега е на нейните ръце.
— Едва си я спомням. Когато заминах, тя беше съвсем малка, Под кон можеше да мине, без да достигне с глава корема му. Ех, то беше отдавна и тя трябва да е порасла.
— На Света Агнеса навърши петнайсет години; но аз не съм я виждал вече близо цяла година.
— А къде бяхте в това време? Откъде се връщате?
— От война. Защото кой ще ме задържи да седя у дома, когато имам Ягенка?
Макар и болен, щом се спомена за война, Мачко наостри с любопитство уши и запита:
— Да не сте били с княз Витолд при Ворскла?
— То се знае, че бях — отговори весело Зих от Згожелице. — Но господ не ми даде сполука: претърпяхме страшно поражение от Едига. Най-напред изпостреляха конете ни. Татарин няма да ти излезе насреща като християнски рицар, а само с лъка отдалеко стреля. Ти го нападнеш, той ти се измъкне и отново стреля, Какво ще правиш с такъв неприятел! А в нашата войска рицарите се хвалеха без мярка и казваха така: „Дори копията няма да наведем, нито мечовете ще извадим, а само с конските копита ще смажем тези червеи.“ Така се хвалеха те, пък като почнаха стрелите да бръмчат, та чак се стъмни, а след боя — какво? Едва един на десет остана жив. Ще повярвате ли? Повече от половината войска, та и седемдесет князе литовски и руски останаха на бойното поле, пък колко боляри и разни там дворяни и както те ги наричат, отроци, тях и за две недели не бихте могли да преброите.