— Чувах — прекъсна го Мачко. — И мнозина наши доброволци-рицари паднали.
— Да, дори и девет кръстоносци, които също трябваше да помагат на Витолд. Пък наши също мнозина, защото, както знаете, дето друг ще се поозърне назад, там нашият не се озърта. Великият княз се надяваше най-много на нашите рицари и не искаше да има около себе си друга стража по време на боя, а само поляци. Хе! Хе! Изпопадаха всички около него — земята покриха с телата си, а нему — нищо! Падна пан Спитко от Мелщин и оръжейникът Бернат, и чашникът Миколай, и Прокоп, и Пшецлав, и Доброгост, и Яско от Лазовице, и Пилик Мазур, и Варш от Михов, и воеводата Cxa, и Яшко от Домброва, и Петрко от Милославе, и Шчепецки, и Одерски, и Томко Лагода. Кой може да преброи всичките! А някои видях тъй набучени със стрели, та изглеждаха след смъртта си като таралежи — да те хване смях, като ги гледаш!
Тук той се разсмя наистина, сякаш разказваше нещо извънредно весело, и веднага запя:
— Е, а после какво? — попита Збишко.
— После великият княз отстъпи, но както винаги веднага се съвзе. Колкото по-силно го огънеш, толкова по-добре, ще отскочи като лесков клон. Полетяхме тогава към Таванския брод, за да го браним. Дойдоха също и някои нови рицари от Полша. Това беше добре! На следния ден пристигна Едига с цели пълчища татари, но вече нищо не спечели. Ех, че беше весело! Той иска да мине през брода, а ние по муцуната. Нищо не постигна. Дори избихме и пленихме мнозина. Аз сам улових петима, които карам със себе си в Згожелице. Ще видите, като съмне, какви кучи муцуни имат.
— В Краков разправяха, че може да почне война и с кралството.
— Та да не би да е глупав Едига? Той добре знае какво е нашето рицарство, а също и това, че най-видните рицари си останаха у дома, защото кралицата не беше доволна, дето Витолд започна война на своя глава. Ех, хитър е той — дъртият Едига! Веднага схвана при Таван, че силите на княза растат, и си замина през девет земи…
— А вие се върнахте?
— Ами върнах се. Там вече няма какво да се нрави. И в Краков се научих за вас, че сте заминали малко преди мене.
— Затова ли знаехте, че сме ние?
— Знаех, че сте вие, защото навсякъде, където спирах, питах за вас.
Тук той се обърна към Збишко:
— Ех, боже мой, последния път аз те видях мъничък, а сега дори и в тъмното разбирам, че си мъжага като бик. И веднага беше готов да стреляш с арбалета!…
— Войната ме закали още от малък. Нека чичо каже липсва ли ми опитност.
— Няма какво чичо ти да разправя. Видях аз в Краков пана от Тачево, който ми разказа за тебе… И също, че онзи мазур не иска да ти даде дъщеря си, пък аз не бих се опъвал, защото ти ми хареса… Ще забравиш ти онази, щом видиш моята Ягенка. Мома като ябълка!…
— Не е истина! Няма да я забравя, макар да видя и десет такива като вашата Ягна.
— За зестра ще дам Мочидоли, дето има мелница. Когато тръгвах, по мекаша край реката имаше и десет едри кобили с жребчета… Не един ще ми се поклони заради Ягна — така да знаеш!
Збишко искаше да отговори: „Само не аз!“ — но Зих от Згожелице почна отново да си тананика:
— Все веселби и песни са ви в главата — забеляза Мачко.
— Ех, ами какво правят праведните души на небето?
— Пеят.
— Ето, виждате! А осъдените плачат. По-добре е да ида при тези, които пеят, а не при тия, които плачат. Свети Петър ще каже така: „Трябва да го пусна в рая, защото инак, вагабонтинът му неден, ще запее и в пъкъла, а то не подобава.“ Вижте — съмва се вече.
И наистина денят почваше. След малко излязоха на една широка поляна, дето беше вече съвсем светло. На езерцето, което заемаше по-голямата част от поляната, някакви хора ловяха риба, но щом видяха въоръжени мъже, оставиха мрежата, изскочиха от водата, грабнаха бързешком прътовете и куките и застанаха със страшни лица, готови за бой.
— Взеха ни за разбойници — каза със смях Зих. — Ей, рибари! Чии хора сте вие?
А те стояха мълчаливи и поглеждаха недоверчиво, докато най-старият от тях позна рицарите и отговори:
— На абата от Тулча.
— Нашият роднина — рече Мачко, — нему сме заложили Богданец. Тия борови гори трябва да са негови, но, изглежда, ги е купил отскоро.
— Какво ти купил! — отговори Зих. — Той се би за тях с Вилк от Бжозова и трябва да ги е отвоювал. Канеха се дори преди една година да се бият на коне с копия и с дълги мечове за всичката тая земя, но не знам как е свършила работата, защото заминах.
— А ние сме роднина с него — каза Мачко, — с нас той няма да се бие, може би още и от залога нещо ще отстъпи.