— Може би. Ако е по добра воля, той и от своето ще добави. Рицар е този абат, знае и шлем да носи. А при това е набожен и много хубаво служи в черква. Вие трябва да помните… Като ревне на литургията, чак лястовичките под покрива изхвръкват от гнездата си. А от това и славата божия расте.
— Как да не помня! Нали като духнеше от десет крачки, свещите на олтара гасеше. Отбивал ли се е поне веднъж в Богданец?
— То се знае. Отбива се. Петима нови селяни с жените им засели на требежа. И у нас в Згожелице също идва, защото, както знаете, той ми кръсти Ягенка, която много обича и щерка я нарича.
— Дай боже да рече да ми остави селяните — каза Мачко.
— Е-хе! Какво са за такъв богаташ петима селяни! Най-сетне, ако Ягенка го помоли, ще ги остави.
Тук разговорът се прекъсна за малко, защото иззад тъмната гора и иззад руменото сияние изгря ясното слънце и освети околността. Рицарите го поздравиха с обичайното: „Слава на господа Исуса!“, а после се прекръстиха и почнаха да си четат утринните молитви.
Зих свърши пръв, удари се няколко пъти в гърдите и каза на другарите си:
— Сега добре да ви поразгледам. Ех, изменили сте се и двамата… Вие, Мачко, трябва най-напред да оздравеете… Ягенка ще се погрижи за вас, защото във вашия дом жена няма… Да, личи, че върхът се е залепил за ребрата… И това не е добре…
После се обърна към Збишко:
— Покажи се и ти де… Ох, божичко: Помня те мъничък, като се катереше по опашките на гърба на жребците, а сега я виж, дявол да го вземе, какво рицарче!… В лицето същинско господарско дете, а в тялото — мъж с широки плещи… Такъв и срещу мечка може да излезе…
— Каква ти мечка! — отвърна Мачко. — По-млад беше, отколкото днес, когато оня фризиец го нарече голобрад, а той изведнъж му изскуба с шепа мустаците, понеже това никак не му хареса.
— Зная — прекъсна го Зих. — И сте се били след това, и сте взели свитата им. Всичко ми разправи панът от Тачево.
И почна да разглежда Збишко с весели очи, а и той също се взираше с голямо любопитство в неговата дълга като върлина фигура, в мършавото му лице с огромен нос и в кръглите му засмени очи.
— О — каза Збишко, — при такъв съсед няма да тъгуваме, стига бог да върне здравето на чичо!
— По-добре е да имаш весел съсед, защото при весел съсед всичко е наред — отговори Зих. — А сега чуйте ме какво ще ви кажа като приятел и християнин. У дома си вие отдавна не сте били и никаква наредба в Богданец няма да намерите. Не казвам: в стопанството — защото абатът добре го стопанисва… част от гората изкорени и засели нови селяни… Но понеже сам той рядко идва, килерите ще са празни, па и в къщата едва ще се намери някаква пейка или сноп грахова слама за спане, а за болния трябват удобства. Та знаете ли що? Елате с мене в Згожелице. Ще ми гостувате някой месец и друг, ще ми направите удоволствие, а през това време Ягенка ще се погрижи за Богданец. Оставете всичко на нея и не се безпокойте за нищо!… Збишко ще отива да наглежда стопанството, пък аз ще ви доведа абата в Згожелице да си уредите сметките… За вас, Мачко, девойката ще се грижи като за баща, а за болния женските грижи са най-доброто от всичко друго. Е! Драги мой! Направете така, както ви моля.
— Всички знаят, че сте добър човек и всякога сте били такъв — отвърна Мачко развълнуван, — но виждате ли, ако ми е съдено да умра от това проклето желязо, което ми е заседнало под реброто, по-добре да умра на своето бунище. Пък в къщи, макар и да си болен, все ще поразпиташ за това-онова, все ще видиш и ще наредиш нещо. Ако господ е рекъл да отида на оня свят — тогава няма що да се прави! И по-добре да те гледат, и по-зле — все не можеш се отърва. А с неудобства ние сме свикнали на война. Добро е и снопчето грахова слама за оня, който няколко години е спал на голата земя. Но ви благодаря сърдечно за вашата добрина и ако аз не ви се отплатя, да ще бог Збишко да ви се отплати.
Зих от Згожелице, който наистина беше прочут с добрината и услужливостта си, почна отново да настоява и да моли, но Мачко се опря: ако ще се мре, в свой дом да се мре! Тъгувал е той цели години за своя Богданец, та сега, когато го е наближил, няма да се отрече от него за нищо, макар това да бъде последното му пренощуване. Бог е милостив, че му даде сила поне дотук да се довлече.
Той разтри с длани сълзите си, които се бяха събрали под клепките, огледа се наоколо и каза:
— Ако това е гората на Вилк от Бжозова, ще стигнем рано след пладне.
— Вече не е на Вилк от Бжозова, а на абата — забеляза Зих.
При тези думи болният Мачко се усмихна и след миг отвърна: