— Щом е на абата, може някога да стане наша.
— Я гледай! Току-що говорехте за смърт — извика весело Зих, — а сега искате и абата да преживеете.
— Не аз ще го преживея, а Збишко.
По-нататъшния им разговор прекъснаха отгласи на рогове в гората, които се чуха някъде далече пред тях. Зих задържа веднага коня и почна да се ослушва.
— Като че някой е излязъл на лов — рече. — Почакайте.
— Може би абатът. Добре би било да можехме сега да се срещнем.
— Млъкнете де!
И се обърна към своите хора:
— Стой!
Всички се спряха. Роговете се обадиха вече по-наблизо, а след малко се чу и кучешки лай.
— Стой! — повтори Зих. — Идат към нас.
А Збишко скочи от коня и почна да вика:
— Дайте арбалета! Може да изскочи някой звяр срещу нас! Бързо! Бързо!
Той грабна арбалета от ръцете на слугата, опря го на земята, притисна го с корем, наведе се, изпъна гръб като дъга, после хвана с пръстите на двете ръце тетивата, обтегна я за миг на желязната кука, след което сложи стрела и се затече напред в гората.
— Натегна го! И без вител го натегна! — прошепна Зих, смаян от тази необикновена сила.
— Да, юначага е той! — отвърна с гордост Мачко. В това време роговете и кучешкият лай се обадиха още по-наблизо и изведнъж надясно в гората се чу тежък тропот, трясък на чупени храсти и клони — и на пътя от гъсталака като светкавица изскочи един стар брадат зубър с грамадна, ниско наведена глава, с кръвясали очи и изплезен език, запъхтян, страшен. Като стигна до рова край пътя, той го прескочи с един скок, падна на предните си крака, защото много беше се засилил, но стана и без малко щеше да се скрие в гъсталака от другата страна на пътя, когато изведнъж тетивата на арбалета избръмча зловещо, чу се свирене на стрела, след това животното се изправи, залюля се, изрева отчаяно и грохна на земята като поразено от гръм.
Збишко се показа иззад дървото, опъна отново лъка и се приближи, готов да стреля, към легналия бик, чиито задни крака още ровеха земята.
Но като го позагледа, обърна се спокойно към своите и отдалече почна да вика:
— Така го умерих, та дори си изпусна изпражненията.
— Ах, да те… — обади се Зих, като наближи. — От една стрела!
— Да, близо беше, а така стрелата има страшна сила. Вижте: не само върхът, но и цялата стрела се е забила под плешката.
— Ловците трябва да са вече наблизо; навярно ще ти го отнемат.
— Няма да го дам! — отговори Збишко. — Убит е на пътя, а пътят не е на никого.
— Ами ако абатът е излязъл на лов?
— Ако е абатът, нека го вземе.
В това време от гората се показаха най-напред десетина кучета. Като видяха звяра, те се нахвърлиха върху него със страшен лай, струпаха се отгоре му накуп и почнаха да се хапят помежду си.
— Сега ще се явят и ловците — рече Зих. — Ето виж! Излязоха на пътя, само че са далече от нас и не виждат още звяра. Хей! Хей! Елате тук, елате!… Лежи! Лежи!
Но внезапно млъкна, сложи ръка над очи, а след малко се обади:
— За бога! Що е това? Ослепял ли съм, или тъй ми се струва…
— Отпред язди някакъв на вран кон — рече Збишко.
Но Зих извика ненадейно:
— Боже мили! Като че ли е Ягенка! И веднага почна да вика:
— Ягно! Ягно!…
После тръгна напред, но преди да успее да засили коня, Збишко видя най-чудната на света гледка: на препускащ шарен кон се приближаваше към тях седнала по мъжки на седлото девойка с арбалет в ръка и с копие на плещите. В развятата й от ездата коса се бяха вплели хмелови шишарки; лицето й беше румено като зора, ризата на гърдите разкопчана, а над ризата — кожен елек с вълната навън. Тя наближи и спря изведнъж коня; за миг на лицето й се изрази съмнение, изумление, радост; но най-сетне, като не можеше да не повярва на очите и на ушите си, почна да вика с тънък, още малко детински глас:
— Татенце! Татко миличък!
И в миг се свлече от коня, а когато и Зих скочи също на земята, за да я поздрави, тя му се хвърли на шията. Дълго време Збишко чуваше само отгласа на целувките и двете думички: „Татенце! Ягулко! Татенце! Ягулко!“ — повтаряни в радостен захлас.
Пристигнаха двата обоза, пристигна и колата и Мачко, а те все още повтаряха: „Татенце! Ягулко!“ и още стояха прегърнати. Чак когато най-после се наситиха на здрависването и на възклицанията, Ягенка почна да разпитва баща си:
— Та от война ли се връщате? Здрав ли сте?
— От война. Защо пък да не съм здрав! Ами ти? Ами по-малките момчета? Трябва да са добре, защото инак ти не би се разнасяла из гората. Ами какво правиш тук, момичето ми?
— Нали виждате: ходя на лов — отговори със смях Ягенка.
— В чуждите гори?
— Абатът ми даде разрешение. Дори ми прати обучени слуги и кучета.