Къщата се състоеше от грамаден трем, две обширни стаи с малки стаички около тях и кухия. Прозорците на стаите бяха облепени с мехур, а в средата на всяка имаше огнище върху измазания с глина под, димът от което излизаше през отвор в покрива. Потонът, сега напълно почернял, служеше в добрите стари времена и за сушилня, защото на забити в гредите колчета тогава окачваха бутове на диви свини, мечки и лосове, рибици от елени и сърни, волски ребра и цели връзки наденици. В Богданец сега куките бяха празни, както и полиците на стените, по които в другите къщи се нареждаха калаени и глинени съдове. Само стените под лавиците не изглеждаха съвсем голи, защото Збишко заповяда на слугите да накачат по тях ризници, шлемове, къси и дълги мечове, а по-нататък ловни копия, вили, лъкове, рицарски копия, както и щитове, секири и покривала за коне. Така накаченото оръжие почерняваше от дима и трябваше често да се чисти, но затова пък беше всякога подръка и червей не дълбаеше дървените чати на копия, лъкове и секири. А скъпоценните дрехи грижливият Мачко заповяда да пренесат в стаичката, в която спеше.
В предните стаи близо до мехурените прозорци имаше и сглобени от борови дъски маси и пейки, на които господарите сядаха да ядат заедно със слугите. На хора, отвикнали през дългите военни години от удобства, не им трябваше нищо повече; в Богданец обаче нямаше хляб, брашно и разни други запаси, а особено покъщнина. Селяните надонесоха, каквото можаха, но Мачко се надяваше главно — както става в такива случаи, — че на помощ ще му дойдат съседите. И наистина той не се излъга, поне колкото се отнасяше до Зих от Згожелице.
На втория ден след пристигането старият тъкмо седеше на един пън пред къщата, за да използва хубавото есенно време, когато в двора влезе Ягенка на същия онзи вран кон. Слугата, който сечеше дърва около плета, искаше да й помогне, но тя скочи за миг на земята, приближи се до Мачко, малко запъхтяна от бързата езда и зачервена като ябълка.
— Хвала на господа! Дойдох да ви поздравя от татко и да ви попитам за здравето.
— Не е по-зле, отколкото беше по пътя — отговори Мачко. — Човек се е поне наспал на своето бунище.
— Но сигурно имате големи неудобства, а на болния са потребни грижи.
— Корави хора сме ние. Вярно е, че отпърво няма удобства, но няма и глад. Поръчах да заколят един вол и две овце, месо имаме достатъчно. Жените донесоха малко брашно и яйца, но то е малко, най-лошото е, че си нямаме покъщнина.
— Пък аз поръчах да ви докарат две коли. На едната са натоварени две постели и съдове, а на другата разни неща за ядене. Има питки и брашно, и сланина, и сушени гъби, има буренце с пиво и друго с медовина и каквото там се е намерило в къщи, от всичко по малко.
Мачко, който се радваше винаги на каквато и да било придобивка за къщата, протегна ръка, поглади Ягенка по главата и рече:
— Господ да плати на тебе и на баща ти. Щом си подредим стопанството, ще ви го върнем.
— Пазил ви господ! Немци ли сме ние, та да си вземаме обратно това, което даваме!
— Тогава двойно да ви го върне господ. Казваше ми за тебе баща ти каква стопанка си. Та ти с цялото Згожелице почти година си се разправяла?
— Е, да… Щом ви потрябва още нещо, пратете някого, но такъв, който да знае какво трябва, че понякога се случва да дойде някой глупав слуга и не знае за какво са го пратили.
Тук Ягенка почна да се озърта, а Мачко забеляза това, усмихна се и попита:
— За кого се озърташ?
— Не се озъртам за никого.
— Ще пратя Збишко да благодари от мое име на те бе и на Зих. Харесва ли ти Збишко, а?
— Аз не го и видях!
— Тогава виж го, тъкмо сега иде.
И наистина Збишко се връщаше от водопоя и като видя Ягенка, ускори крачка. Облечен беше с дреха от еленова кожа и с кръгла, плитка плъстена шапчица, каквито носеха под шлемовете, косата му беше без мрежа, остригана равно над веждите, а отстрани отпусната на златисти къдрици на плещите; вървеше бързо — висок, хубав, като оръженосец от някой владетелски дом.
Ягенка се обърна изцяло към Мачко, за да покаже, че е дошла само за него, но Збишко я поздрави весело, после хвана ръката й и я поднесе до устните си, въпреки че девойката я дърпаше.
— Защо ми целуваш ръка? — запита. — Да не съм свещеник?