— Не се дърпайте! Такъв е обичаят!
— Да ти целуне и другата ръка за всичко, което ни докара — забеляза Мачко, — и то не би било много.
— А какво ни е докарала? — запита Збишко, като оглеждаше двора и не виждаше нищо друго освен врания кон, който стоеше вързан до плета.
— Колите още не са дошли, но ще дойдат — отговори Ягенка.
Мачко почна да изброява какво има в колите, без да пропусне нещо, а като спомена за двете постелки, Збишко рече:
— И на зуброва кожа да легна, аз съм доволен, но ви благодаря, че сте помислили и за мене.
— Не аз: татко… — отговори девойката и се зачерви. — Ако ви се иска на кожа, никой не ще ви пречи.
— Иска ми се на каквото попадне. Случвало се е неведнъж на полето след боя да заспиш и с убития кръстоносец под глава.
— Та вие убили ли сте някога кръстоносец? Надали!
Вместо отговор Збишко почна да се смее. А Мачко извика:
— Как не те е грях, момиче, да говориш така? Ти не го познаваш! Нищо друго не е правил, само немци е трепал, та пушек се дигаше. С копия ли, със секири ли — на всичко е готов, а щом види немец отдалече, ако искаш, го вържи, той пак ще го нападне. В Краков щеше дори да нападне пратеника Лихтенщайн, за което без малко не му отсякоха главата. Такъв момък е той! И за двамата фризийци ще ти разкажа, от които взехме хората и такава голяма плячка, та с половината от нея може да се откупи целият Богданец!
Тук Мачко почна да разказва за двубоя с фризийците, а после и за други приключения, които бяха преживели, и за подвизите, които бяха извършили. Били се те и от крепостни стени, и в открито поле със знаменити рицари, каквито живеят по чуждите страни. Били са немци, френци, англичани и бургундци. Участвували са в такива яростни водовъртежи на битки, та от конете, от хората, от оръжието, от немците и перата им е ставало нещо като валмо. А какво ли не бяха видели при това! Кръстоноски замъци, построени от червена тухла, литовски дървени крепости и черкви, каквито около Богданец няма, и градове, и непроходими гори, гдето нощем пищят изпъдените от светлищата литовски божества, и разни други най-разнообразни чудесии; и навсякъде, щом идвало до бой, Збишко бивал пръв, та му се чудели и най-славните рицари.
Седнала на пъна до Мачко, Ягенка слушаше със зяпнала уста тия разкази, обръщаше глава, като че тя беше на пружина, ту към Мачко, ту към Збишко, и поглеждаше младия рицар с все по-голяма почуда. Най-сетне, когато Мачко свърши, тя въздъхна и рече:
— Защо не съм се родила момче!
Но Збишко, който през време на разказа също я разглеждаше внимателно, в тоя миг като че мислеше за нещо друго, защото неочаквано рече:
— А пък сте хубава девойка!
А Ягенка отговори малко неохотно и тъжно:
— Виждали сте вие и по-хубави от мене.
Збишко обаче можеше да й отговори без преструвки, че не е виждал много такива, защото Ягенка просто сияеше от здраве, младост и сила. Старият абат ненапразно казваше за нея, че тя изглежда наполовина калина и наполовина еличка. Всичко у нея беше хубаво: и стройната фигура, и широките рамене, и гърдите, изваяни сякаш от мрамор, и червените устни, и сините живи очи. Сега тя беше облечена по-грижливо, отколкото по-рано на лова в гората. На шията си имаше червени синци, разкопчаното отпред кожухче бе покрито със зелено сукно, с пола от домашен плат на ивици и нови ботушки. Дори старият Мачко забеляза хубавата й премяна, поразгледа я и попита:
— Какво си се тъй пременила като за изповед?
Но тя, вместо да отговори, почна да вика:
— Колите, колите идат!
И щом колите пристигнаха, затече се към тях, а след нея и Збишко. Разтоварването продължи чак до залез слънце за голямо задоволство на Мачко, който разглеждаше поотделно всяка вещ и за всяка хвалеше Ягенка. Мръкваше се вече напълно, когато девойката се накани да си върви. Преди тя да се качи на коня, Збишко я хвана изведнъж през кръста и докато девойката успее да продума, дигна я нагоре и я сложи на седлото. Тогава тя се зарумени като божур, обърна към него лице и каза с малко сподавен глас:
— Силно момче сте вие…
А той не забеляза в тъмното червенината и смущението й, разсмя се и попита:
— Не се ли боите от зверовете?… Вече е нощ!
— В колата има копие… подайте ми го.
Збишко отиде при колата, взе копието и го подаде на Ягенка.
— Бъдете здрави!
— Бъдете здрави!
— Господ да ви плати! Ще дойда утре или други ден в Згожелице да благодаря на Зих и на вас за съседската помощ.
— Заповядайте! Ще ни бъде драго! Дий!…
И като подкара коня, след миг изчезна в храстите край пътя.
Збишко се върна при чичо си:
— Време е да влезете в стаята.
Но Мачко отговори, без да се мръдне от пъна: