— Ех! Каква мома! Чак дворът светна от нея!
— Така си е!
Настъпи кратко мълчание. Мачко сякаш се беше замислил за нещо, поглеждаше изгряващите звезди, а после отново каза като че на себе си:
— И прикладна, и къщовница, макар да няма повече от петнайсет години.
— Да! — отвърна Збишко. — Старият Зих я обича като очите си.
— И каза, че дава за зестра Мочидоли, а там на пасището има стадо кобили и жребчета.
— В мочидолските гори, казват, имало ужасни блата?…
— Затова пък в тях и бобри се въдят.
И отново настъпи мълчание. Мачко погледна няколко пъти Збишко отстрани и най-сетне го запита:
— Какво си се тъй замислил? За какво мислиш?
— Ех… знаете… покрай Ягенка тъй си спомних за Данушка, та чак сърцето ме заболя.
— Да влезем в къщи — отговори старецът. — Късно е вече.
Той стана и с мъка се опря на Збишко, който го заведе до стаичката му.
Збишко обаче още на другия ден отиде в Згожелице, защото Мачко настоява много. Настоя пред братанеца си да вземе със себе си двама слуги за по-голяма тържественост и да се облече колкото се може най-добре, та така да почете Зих и да му изрази заслужената благодарност. Збишко послуша и замина пременен като за сватба с оная същата спечелена дреха от бял атлаз, обшита със златни ресни и украсена със златни грифове. Зих го прие с отворени обятия, с радост и с песни, а пък Ягенка, щом се показа на прага на стаята, застана като вдървена и без малко не изпусна съда с виното при вида на младежа, защото помисли, че е пристигнал някакъв кралски син. Тя изгуби веднага смелостта си, седеше мълчалива и търкаше от време на време очи, като че искаше да се събуди от сън. Збишко, който не беше много опитен, мислеше, че по незнайни за него причини тя не е доволна от идването му, и говореше само на Зих, като хвалеше съседската му щедрост и се възхищаваше от згожелицкото стопанство, което наистина много се различаваше от богданецкото.
Тук навсякъде се виждаше изобилие и грижи за стопанството. На прозорците в стаите имаше рогови пластинки, изрязани тънко и тъй добре изгладени, та бяха прозрачни като стъкло. Нямаше огнища всред стаите, а само големи камини със стрехи в ъглите. Подът беше от смърчови дъски, чисто измити, по стените имаше оръжие и множество съдове, блестящи като слънце, също и лъжичници, добра резбарска работа, с наредени по тях лъжици, две от които бяха сребърни. Тук-таме бяха окачени килимчета, плячкосани през войните или купени от пътуващи търговци. Под масите бяха постлани огромни жълтеникави кожи от турове, също от зубри и глигани. Зих охотно показваше богатствата си и повтаряше всеки миг, че за всичко се е погрижила Ягенка. Той заведе Збишко и в склада, който цял миришеше на смола и мента и дето по гредите на потона висяха цели връзки кожи от вълци, лисици, белки и бобри. Показа му сиренарника, складовете с восък и мед, бъчвите с брашно, складовете със сухари, коноп и сушени гъби. Заведе го след това в хамбарите, оборите за коне и крави и в кочините, под навесите, дето се пазеха колите, принадлежностите за лов, мрежите и тъй смая очите му с богатството си, та като се върнаха за вечеря, Збишко не можа да сдържи учудването си.
— Да живее човек и да не умира във вашето Згожелице! — рече той.
— В Мочидоли има горе-долу също такъв ред — отвърна Зих. — Помниш ли Мочидоли. Той е до Богданец. Някога дори нашите бащи се карали за границата и си пращали покани за двубой, но аз няма да се разправям.
И той се чукна със Збишко с чаша медовина и попита:
— Не искаш ли нещо да попееш?
— Не — рече Збишко, — но бих желал вас да послушам.
— Згожелице, знаеш, ще вземат меченцата, Дава не се сбият някога за него…
— Какви меченца?
— А че момчетата, братята на Ягенка.
— Ех! Не ще стане нужда да си смучат лапите през зимата.
— Разбира се. Но и Ягенка в Мочидоли няма да гладува…
— То се знае!
— Ами защо не ядеш и не пиеш? Ягенко, налей и нему, и на мене!
— Ям и пия, както мога.
— Като не можеш повече, разпаши се… Хубав пояс! Та вие в Литва трябва да сте взели богата плячка?
— Да, не можем да се оплачем — отвърна Збишко и използва случая да покаже, че и стопаните от Богданец не са долна ръка земевладелци. — Част от плячката продадохме в Краков и взехме цял товар сребро…
— Не думай! С тези пари може да се купи цяло село.
— Да, имаше една миланска броня, която чичо продаде, понеже очакваше да умре, но да знаете…
— Знам! Та струва си да отиде човек в Литва. Аз по едно време исках, но се побоях.
— От какво? От кръстоносците ли?
— Е, кой ще се бои от тях. Докато не са те убили, няма защо да се боиш, а като те убият, тогава вече няма и време за страх. Страхувах се аз от езическите им духове или дяволи. Разправят, че в горите те гъмжели като мравки.