— Я виж! — рече Збишко…
После според желанието на Зих се обърна към Ягенка на „ти“ и попита:
— А ти кого харесваш?
— Никого.
— Вилк е сприхав момък! — забеляза Зих.
— Нека да вие на друго място!
— А Чтан?
Ягенка почна да се смее.
— Чтан — каза тя и се обърна към Збишко — е с космато лице като козел, та не му се виждат очите, и има толкова мас, колкото у някоя мечка.
А Збишко се удари по челото, като че си припомни изведнъж нещо, и рече:
— Ами!… Щом сте тъй добри, ще ви помоля за още нещо: нямате ли в къщи меча мас, защото на чичо му трябва за лек, а в Богданец не можах да намеря.
— Имахме — рече Ягенка, — но момчетата я бяха изнесли на двора да мажат лъковете — и кучетата я изядоха всичката… Все тъй ще се случи!
— Нищо ли не остана?
— Всичко до дъно изблизаха!
— Ех, не остава нищо друго, освен да се потърси в гората.
— Направете хайка, защото тук не е без мечки, пък ако искате оръжия за лов, ще ви дадем.
— Кога ще чакам! Ще ида утре вечер край пчелина.
— Вземете петима от нашите ратаи. Има между тях опитни мъже.
— С хора няма да отида, ще ми подплашат мечката.
— Тогава как? С арбалет ли ще отидете?
— Че какво ще правя с арбалет в гората по тъмно! Сега няма и месечина. Ще взема вила с извити железни шипове, здрава брадва и ще отида утре сам.
Ягенка помълча малко, после на лицето й се изрази безпокойство.
— Лани отиде един нашенец — каза тя, — ловецът Бездух, и мечката го разкъса. Тази работа е много опасна, защото мечката, като види сам човек през нощта, а особено при кошерите, веднага се изправя на задните си крака.
— Ако вземе да бяга, не можеш я стигна — отвърна Збишко.
В това време задрямалият Зих се събуди изведнъж и запя:
А след това към Збишко:
— Знаеш ли? Те са двамина: Вилк от Бжозова и Чтан от Рогов… а ти…
Но Ягенка се побоя да не би Зих да каже нещо не намясто, приближи се бързо до Збишко и почна да го разпитва:
— И кога ще идеш? Утре ли?
— Утре, след залез слънце.
— А при кой пчелин?
— При нашия, при богданецкия, недалеч от вашите могили край Раджиковското блато. Казаха ми, че там се навъртат мецани.
XII
Збишко тръгна на лов, както бе казал, защото Мачко се чувствуваше все по-зле. Отначало го поддържаше радостта и първите домашни грижи, но на третия ден треската се върна и болката в реброто така се усили, че той трябваше да остане на легло. Збишко отиде първом през деня; огледа пчелина, забеляза, че има наблизо в калта огромна следа от мечка, и си поприказва с пчеларя Ваврек, който нощем спеше наблизо в колибата заедно с две зли кучета, но вече се канеше да се връща в село поради есенните студове.
Те събориха заедно колибата, взеха кучетата, мазнаха тук-таме малко мед по дънерите, за да може миризмата да примами мечката, после Збишко се върна в къщи и почна да се готви за лова. За по-топло да му бъде, облече кожухче от еленова кожа без ръкави; на главата надяна мрежа от желязна тел, за да не може мечката да му одере кожата на главата, най-сетне взе добре окована двузъба вила с извити шипове и стоманена широка брадва с дъбово държало, но по-дълго от дърводелските. По време на вечерното доене на кравите той беше вече на целта; избра си удобно място, прекръсти се, седна и зачака.
Червените лъчи на залязващото слънце светеха между клоните на бориките. По върховете им се събираха безброй врани, грачеха и пляскаха с криле; тук-таме зайци подскачаха към водата и прошумоляваха из пожълтелите боровинкови храстчета и по опадалите листа; от време на време по някой млад бук се стрелваше пъргава бялка. В гъсталака още се носеше чуруликане на птици, което постепенно затихваше.
Чак до залез слънце в гората не беше утихнало. Скоро недалече от Збишко с голям шум и грухтене премина стадо диви свине, а после пробягнаха в тръс на дълга редица лосове, сложили главите си един друг на опашките. Сухите клони пращяха под копитата им и гората дори бучеше, а те блестяха в червената слънчева светлина и тичаха към блатото, дето нощем им беше безопасно и удобно. Най-сетне залезът запламтя на небето, върховете на бордовете почнаха да горят като в огън и постепенно всичко взе да утихва. Гората заспиваше. Мракът се дигаше от земята нагоре към светлите още зари, които също почнаха да тлеят, да се смрачават, да чернеят и гаснат.
„Сега, докато не се обадят вълците, ще бъде тихо“ — помисли Збишко.
Той съжаляваше, че не взе арбалета, защото би могъл лесно да убие някой глиган или лос. Между това откъм блатото се чуваше още известно време някакъв сподавен шум, приличен на тежко пъшкане и подсвиркване. Збишко поглеждаше към блатото с недоверие, защото селянинът Раджик, който живял някога си тук в землянка, изчезнал със семейството си, като че потънал в земята. Едни казваха, че са го отвлекли разбойници, но имаше хора, които били видели по-късно около хижата някакви чудновати следи — нито човешки, нито от звяр, и много си блъскали главите над това, дори обмисляли дали да повикат свещеника от Кшешня, за да поръси със светена вода землянката. Работата не дошла дотам, защото не се намерил никой, който би поискал да се засели тук, и хижата или по-скоро глината на плетените от пръти стени с времето била измита от дъждовете — но това място оттогава не се ползуваше с добро име. Наистина пчеларят Ваврек, който нощуваше лете тук в колиба, не обръщаше внимание на тези приказки, но и за Ваврек се разправяха различни неща. Понеже имаше със себе си вила и брадва, Збишко не се боеше от дивите зверове, но затова пък мислеше с известно безпокойство за нечестивите сили и се зарадва, когато шумът най-сетне престана.