Последните отблясъци изгаснаха и нощта настъпи вече. Вятърът престана, не се чуваше дори обикновеният шум по върховете на боровете. Сегиз-тогиз падаше тук-таме някоя шишарка и издаваше сред пълната тишина силен и ясен звук, но изобщо беше толкова тихо, че Збишко чуваше дишането си.
Така той прекара доста дълго и мислеше изпърво за мечката, а после за Дануша, която пътуваше с мазовецкия двор към далечни страни. Спомняше си как я грабна на ръце по време на прощаването с княгинята и как сълзите й капеха по бузите му, спомняше си бялото й лице, русокосата й главичка с разпусната на раменете коса, венчето й от метличина и песните й, червените обувки с дълги върхове, които бе целунал на тръгване — изобщо всичко, което се случи, откак се бяха запознали; и му стана тъй мъчно, че тя не е при него, и такъв копнеж го обхвана, та потъна цял в него, забрави, че е в гората, че дебне звяра, и почна да си казва:
„Ще отида аз при тебе, защото не мога да живея без тебе.“
И чувствуваше, че е така и че трябва да отиде в Мазовня, защото иначе ще изтлее в Богданец. Сети се за Юранд и за неговата чудновата упоритост, но помисли, че именно затова трябва да замине, за да разбере каква е тази тайна, какви са тези пречки и дали някакъв двубой на смърт не би могъл да ги отстрани. Накрай му се стори, че Дануша протяга към него ръце и вика: „Ела, Збишко, ела!“ Как да не отиде при нея!
Беше буден, не спеше, пък я виждаше тъй ясно, като във видение или насъне. Ето сега Данушка пътува редом с княгинята, свири й с лютничката си и тананика, а мисли за него. Мисли, че скоро ще го види, а може би и се озърта дали той не препуска на коня, зад тях — а Збишко в това време е в тъмната гора.
Тук се сепна — и това стана не само защото си спомни за тъмната гора, но и защото далече зад гърба му се чу някакво шумолене.
Тогава стисна по-силно в ръце вилата, наостри уши и се ослуша.
Шумоленето се приближаваше и след малко стана съвсем ясно. Под нечии предпазливи стъпки пращяха сухи клончета, шумоляха окапалите листа и боровинки… нещо вървеше.
От време на време шумоленето преставаше, ката че ли звярът се спираше при дърветата, и тогава ставаше тъй тихо, та Збишко чуваше чак звън в ушите си — а после отново се чуваха бавни и предпазливи стъпки. Изобщо в това приближаване имаше нещо толкова предпазливо, че Збишко го хвана почуда.
„Трябва баба меца да се бои от кучетата, които бяха тук при колибата — си каза той. — Пък може да е и вълк, който ме е подушил.“
Но стъпките затихнаха. Збишко обаче чуваше ясно, че нещо се спря на двайсет-трийсет крачки зад него и като че ли приседна. Огледа се веднъж-дваж, но при все че дърветата се очертаваха в мрака доста ясно, не можа нищо да види. Не му оставаше друго, освен да чака.
И той чака тъй дълго, та почуда го обхвана вече за втори път.
„Мечката не би дошла да спи тук в пчелина, а вълкът би ме подушил и също не би чакал до сутринта.“
И изведнъж тръпки попълзяха по снагата му от глава до пети.
Ами ако това „нечестивото“ е излязло от блатото и иде отзаде му? Ами ако неочаквано го хване с хлъзгави ръце на удавник или погледне в лицето му със зелените очи на вампир, или някой се изсмее страшно, току зад него, или иззад бориката излезе синя глава на паякови крака?
И усети, че косата му започна да настръхва под желязната мрежа.
Но след миг шумоленето се чу отпреде му — и този път още по-ясно от по-преди. Збишко си отдъхна свободно. Наистина той допускаше, че това същото „чудо“ го е заобиколило и сега се приближава към него отпред. Но тъкмо това той предпочиташе. Хвана здраво вилата, стана тихичко и зачака.