Изведнъж чу над главата си шума на боровете, по лицето си усети силен полъх откъм блатото и в същото време до ноздрите му стигна миризма на мечка.
Нямаше вече ни най-малко съмнение: идеше мецана!
Збишко мигом престана да се бои, наведе глава, напрегна зрение и слух. Стъпките се приближаваха тежки, ясни, вонята ставаше все по-остра; скоро се чу сумтене и ръмжене.
„Само да не идат две наведнъж!“ — помисли Збишко.
Но в същия миг видя пред себе си голямата и тъмна фигура на звяра, който вървеше по посока на вятъра и до последната минута е можа да го подуши, толкова повече, че вниманието му отвличаше миризмата на размазания по дънерите на дърветата мед.
— Ела, бабо мецано! — извика Збишко и се измъкна иззад бориката.
Мечката издаде кратък рев, като изплашена от неочаквано явление, но беше вече твърде близо, за да може да се спаси с бягство, затова изведнъж се изправи на задните си крака, а предните протегна като за прегръдка. Това именно чакаше Збишко — изпъна мускулите си, полетя като светкавица и с всичка сила на мощните си ръце и с цялата си тежина заби вилата в гърдите на звяра.
Цялата гора потрепера от страшния рев. Мечката сграбчи с лапите си вилата и искаше да я извади, но закривените шипове я задържаха. Тя усети болки и зарева още по-страшно. За да стигне Збишко, тя се наблегна на вилата и я заби още по-дълбоко в гърдите си. Збишко, като не знаеше дали остриетата са влезли доста надълбоко, не изпущаше дръжката. Човекът и звярът почнаха да се дърпат и тръскат. Гората непрекъснато се тресеше от рева, в който гърмеше ярост и отчаяние.
Збишко не можеше да вземе брадвата, преди да забие другия заострен край на вилата в земята, а мечката, хванала я с лапите си за дръжката, клатеше и нея, и Збишко, сякаш разбираше какво цели той — и въпреки болките, които й причиняваше всяко раздвижване на забилите се в нея остриета, не допущаше да бъде „подпряна“. По тоя начин страшната борба продължи доста — и Збишко разбра, че силите му накрай ще се изчерпат. Освен това той можеше да падне и веднага би загинал, затова събра силите си, напрегна ръце, разкрачи се, прегъна гръб като лък, за да не падне възнак, и почна да повтаря със стиснати зъби:
— Или моята смърт, или твоята…
Най-сетне го обхвана такъв гняв, такава ярост, че наистина би предпочел в този миг сам да загине, отколкото да изпусне звяра. По едно време се спъна о корена на една борика, олюля се и би паднал, ако в този миг не се беше изправила до него някаква тъмна фигура — и втора вила „подпря“ животното, а същевременно един глас извика току над ухото му:
— С брадвата!…
Увлечен в борбата, Збишко и за миг не се замисли отде му иде неочакваната помощ, а веднага хвана брадвата и засече страшно. Вилите се счупиха от тежината и последните гърчения на звяра — той се повали като поразен от гръм на земята и захърка. Ала изведнъж престана. Настъпи тишина, прекъсвана само от хрипливото дишане на Збишко, който се опря до бориката, защото краката му се огъваха. След някое време вдигна глава, погледна изправената до него фигура — и се изплаши, като помисли, че може да не е човек.
— Кой си ти? — попита разтревожен.
— Ягенка! — отговори тънък женски глас.
Збишко чак онемя от удивление, не вярваше на очите си. Но съмнението му не трая дълго, защото гласът на Ягенка се обади отново:
— Ще запаля огън…
И веднага се чу удар на огниво о кремък, почнаха да се сипят искри и в тяхната трепетлива светлина Збишко видя бялото чело, тъмните вежди и издадените напред устни на девойката, които раздухваха тлеещата прахан. Едва сега той съобрази, че е дошла в гората, за да му помогне, че без нейната вила работата щеше да бъде лоша, и почувствува към нея такава голяма признателност, та без да му мисли много, хвана я през кръста и я целуна по двете бузи.
Праханта и огнивото паднаха от ръцете й.
— Остави! Какво правиш? — почна да повтаря със сподавен глас Ягенка, но не дърпаше лицето си, а дори уж случайно досегна с устните си устата на Збишко.
Той я пусна и рече:
— Господ да те награди. Не зная какво би станало без тебе.
А Ягенка се наведе в тъмнината, за да намери огнивото и праханта, и почна да му обяснява:
— Страхувах се за тебе, защото Бездух бе отишъл също с вила и брадва — и мечката го разкъса. Пази боже, Мачко би се натъжил, а той и без това едва диша… Та взех вилата и тръгнах.
— Значи, ти се криеше там зад боровете?
— Аз.
— Пък аз мислех, че е зъл дух.
— И аз се боях не по-малко, защото тук около Раджиковото блато нощем без огън е опасно.