— Казах ли ви — попита Зих, — че абатът много обича Ягенка, като че ли е негова. Последния път й каза така: „Роднини имам само по женска линия, откъм къделята както се казва, но от тази къделя ще има за тебе повече нишки, отколкото за тях.“
Тук Мачко погледна неспокойно, дори подозрително Зих и едвам след малко отговори:
— Разбира се, вие не бихте искали да ни онеправдаете…
— На Ягенка ще дам Мочидоли — извъртя колата Зих.
— Веднага?
— Веднага. На други не бих дал, но на нея ще дам.
— Богданец и без това е наполовина Збишков, пък ако е живот и здраве, ще му го подредя като градина. Харесва ли ви Збишко?
А Зих замига и каза:
— Лошото е това, че щом някой заговори за него, Ягенка веднага се обръща към стената.
— А когато заговорите за други?
— А за други веднага се разфучава и казва: „Как-во-о-о?!“
— Ето виждате ли? Да ще господ при такава девойка Збишко да забрави за онази. Аз съм стар, но и аз бих забравил… Пийнете си медовина!
— Ще пия.
— Пък и абатът… умен човек е, брей! Срещат се между абатите, както знаете, напълно светски хора, но този, макар и да не живее с монасите, все пак е свещеник, а свещеникът всякога по-добър съвет ще ти даде от обикновения човек, защото и четмо знае, и със светия дух е близък. А това, дето искате веднага да дадете на девойката Мочидоли — то е добре. Аз също, само господ да ми даде здраве, ще привлека колкото мога повече свободни селяни от Вилк от Бжозова. По за една пара ще дам всекиму добра земя, защото в Богданец земя не липсва. Нека се простят с Вилк след Коледа и да дойдат при мене. Мигар нямат право? Па с време и крепост ще построя в Богданец, хубаво замъче от дъб и с ров наоколо… Збишко и Ягенка нека си ходят сега на лов заедно… Мисля, че всичко скоро ще се нареди… Ще свикнат един с друг — и момъкът ще забрави онази… Нека си ходят! Какво ще му приказваме много! Я кажете, бихте ли му дали вие Ягенка, или не бихте?
— Ще я дам. Та нали ние отдавна сме решили, че те са един за друг, а Мочидоли и Богданец за нашите внуци.
— Градовци! — завика радостно Мачко. — Да ще бог да се изсипят като градушка. Абатът ще ни ги кръщава…
— Стига да насмогне! — извика весело Зих. — Но вас не съм ви виждал отдавна толкова весел.
— Защото ми е радостно на душата… Върхът на стрелата излезе, а пък колкото за Збишко, вие за него не се бойте. Вчера, когато Ягенка се качваше на коня… знаете… духаше вятър… Попитах аз тогава Збишко: „Видя ли?“ — а него веднага тръпки го побиха. Забелязах още и това, че изпърво те малко си приказваха, а сега, като ходят заедно. Непрекъснато обръщат шии един към други и все приказват… приказват!… На, пийнете още.
— Ще пия.
— За здравето на Збишко н Ягенка!
XIV
Старият Мачко не се лъжеше, като казваше, че Збишко и Ягенка са доволни да бъдат заедно и дори тъгуват един за друг. Ягенка под предлог, че навестява болния Мачко, идваше често в Богданец с баща си или сама.
Збишко просто от вежливост отиваше час по час в Згожелице, та с течение на времето между тях се породи близка дружба и привързаност. Почнаха да се харесват и охотно да се „съветват“, тоест да говорят за всичко, което можеше да ги занимава. Имаше в тях привързаност и нещо като взаимно възхищение, защото младият и хубав Збишко, който и на война се беше вече прославил, и в състезания вземал участие, и в кралските покои бивал, в сравнение с някакъв си Чтан от Рогов или с Вилк от Бжозова беше за девойката същински придворен рицар и едва ли не кралски син, а него пък понякога го изумяваше хубостта на девойката. В мислите си той беше верен на своята Дануша, неведнъж обаче, когато погледнеше неочаквано Ягенка било в гората, било в къщи, без да иска, казваше: „Ех, каква кошута!“ — а когато я хващаше през кръста, за да я качи на коня, и усетеше в ръцете си твърдото й като камък, изваяно тяло, тогава го обхващаше безпокойство и — както казваше Мачко — „побиваха го тръпки“, а в същото време нещо минаваше по тялото му и го мореше като сън.
Ягенка, която беше горда по природа, обичаше да се присмива, дори и да се заяжда, с него ставаше постепенно все по-смирена и покорна, също като робиня, която само гледа в очите, за да познае с какво трябва да услужи и угоди; а той забелязваше тази нейна голяма привързаност, беше й благодарен за това и му беше все по-мило да общува с нея. В края на краищата, а особено откакто Мачко почна да пие мечата мас, те се виждаха почти всеки ден, а след излизането на стрелата от раната отидоха заедно на лов за бобри, за прясна лой, много потребна за заздравяване на раната.