Те взеха лъковете, възседнаха конете и поеха право към Мочидоли, което след време щеше да се даде на Ягенка като зестра, а после към гората, дето оставиха на слугите конете и продължиха нататък пеш, защото през гъсталаците и мочурите беше мъчно да се мине с кон. По пътя Ягенка посочи синята ивица гора, която се простираше зад голямата, обрасла с шавар поляна, и каза:
— Това са горите на Чтан от Рогов.
— Този ли, дето иска да те вземе? А тя почна да се смее:
— Ще ме вземе той, ама ако му се дам!
— Лесно ще се отбраниш от него, като имаш за помощник Вилк, който, както съм чул, се зъбел на Чтан. И чудно ми е дори, че те още не са се извикали на двубой.
— Защото татко, като тръгна на война, им каза така: „Ако се сбиете, не искам след това да видя нито един от вас.“ Какво им оставаше да правят? Когато дойдат в Згожелице, ръмжат един на друг, а после пият заедно в кръчмата в Кшешня, докато паднат под пейките.
— Глупави момци!
— Защо?
— Защото е трябвало в отсъствието на Зих ако не единият, то другият да нападне Згожелице и да те вземе със сила. Какво щеше да прави Зих, като се върне, ако те намереше с детенце на ръце?
Сините очи на Ягенка изведнъж заискряха:
— Ти да не мислиш, че бих се дала? Та нима в Згожелице няма хора и нима аз не умея да държа копието или лъка? Я само да бяха се опитали! Аз не само бих подгонила всеки от тях към дома му, но и сама бих нападнала Рогов или Бжозова. Татко си знаеше, че може спокойно да отиде на война.
При тия думи тя намръщи своите хубави вежди и тъй страшно почна да раздрусва арбалета, та Збишко се разсмя и рече:
— Ти трябваше да бъдеш рицар, а не девойка. А тя, успокоена вече, отвърна:
— Чтан ме пазеше от Вилк, а Вилк от Чтан. Освен това аз съм под покровителството на абата, а с абата никой не смее да се залавя…
— Я гледай ти! — отговори Збишко. — Тук всички се боят от абата! Пък аз — кълна се в свети Георги, че казвам истината — не бих се боял нито от абата, нито от Зих, нито от згожелицките ловци, нито от тебе, а бих те взел…
Като чу тези думи, Ягенка се спря, дигна очи към Збишко и го попита с някакъв чуден, мек и проточен глас:
— Би ме взел?…
Устата й се полуотвориха и поруменяла като зора, тя зачака отговор.
А той изглежда, че мислеше само какво би направил, ако беше на мястото на Чтан или Вилк, защото след малко поклати златистата си глава и продължи:
— Що й трябва на една мома да воюва с момците, когато е по-добре да се ожени! Не се ли яви трети, все ще трябва да си избереш един от тях, защото как иначе?
— Не ми приказвай така — отговори натъжено девойката.
— Защо? Аз отдавна не съм живял тук и не знам има ли наблизо около Згожелице някой трети, който повече би ти допаднал…
— Ей! — отговори Ягенка. — Остави ме на мира.
И те продължиха пътя си в мълчание, като се провираха през гъстака, който ставаше все по-непроходим, защото храстите и дърветата бяха покрити с див хмел. Збишко вървеше напред, като разкъсваше зелените стебла на хмела и тук-таме чупеше клончета, а Ягенка вървеше зад него с арбалет на плещите като някаква млада богиня на лова.
— Зад този гъстак — каза тя — тече една дълбока рекичка, но аз зная къде има брод.
— Ботушите ми са до над коленете, та ще минем като по сухо — отвърна Збишко.
И наистина след малко те дойдоха до рекичката. Ягенка, която познаваше добре мочидолските гори, лесно намери брода, но се оказа, че рекичката е придошла от дъждовете и че водата е доста дълбока. Тогава Збишко, без да я пита, взе девойката на ръце.
— Аз и тъй щях да мина — каза Ягенка.
— Дръж се за врата ми! — отговори Збишко.
И той тръгна бавно през разлялата се рекичка, като на всяка крачка опитваше с крак да не би да попадне на дълбоко място, а девойката според заповедта му се притисна до него и най-сетне, когато вече бяха близо до другия бряг, каза:
— Збишко!
— Какво?
— Аз няма да взема нито Чтан, нито Вилк…
А той в това време я донесе до брега, сложи я предпазливо на пясъка и отговори с малко развълнуван глас:
— Да ти даде бог най-добрия човек! Той ще бъде доволен.
Одстаянското езерце беше вече близо. Ягенка вървеше сега напред, обръщаше се понякога и туряше пръста си на устните, с което даваше знак на Збишко да мълчи. Те вървяха между клоните на диви лози и сиви върби, по влажна и тинеста почва. От дясната им страна долиташе чуруликане на птици, на което Збишко се много зачуди, защото беше време да отлитат.
— Там има едно топло мочурище, дето зимуват птици — прошепна Ягенка, — но и в езерцето водата замръзва само край брега, и то когато хванат силни мразове. Гледай как се вдига пара…
Збишко погледна през върбалака и видя пред себе си нещо като облак от мъгла: това беше Одстаянското езерце.