Ягенка отново сложи пръст на устни и скоро те стигнаха до брега. Девойката първа изпълзя тихо на една дебела върба, съвсем наведена над водата. Збишко последва примера й и те дълго лежаха неподвижно, без да виждат нещо през мъглата, и чуваха само тъжните писъци на калугериците и рибарчетата над главите си. Най-после подухна вятър, зашумя по дивите лози, по пожълтелите листа на върбите и откри ниско под тях повърхността на езерцето, слабо развълнувана от вятъра и пуста.
— Не се ли вижда нищо? — прошепна Збишко.
— Не се вижда. Мълчи!…
Скоро вятърът утихна и настъпи пълна тишина. Тогава по повърхността на водата се зачерня една глава, след това друга — и най-после много близо до тях се спусна от брега във водата един голям бобър с току-що откъснато клонче в уста и заплува между водната леща и блатничето, като дигаше глава и влачеше клончето. Збишко, легнал на дънера по-долу от Ягенка, забеляза изведнъж, че лактите й се помръднаха тихо, а главата й се наведе напред — личеше, че тя се примерва в зверчето, което не подозираше никаква опасност, плуваше нататък към чистата от водорасли водна повърхност и беше не по-далече от половин изстрел. Внезапно избръмча тетивата на арбалета и в същото време Ягенка извика:
— Улучих го! Улучих го!
Збишко мигом се покатери по-нагоре и погледна през клоните към водата: бобърът ту потъваше, ту изплуваше на повърхността, преобръщаше се и показваше сегиз-тогиз корема си, по-светъл, отколкото гърба.
— Добре е ударен! Ей сега ще се успокои! — каза Ягенка.
И тя отгатна — наистина движенията на животното ставаха все по-слаби и скоро то изплува цяло на повърхността с корема нагоре.
— Ще отида да го взема — каза Збишко.
— Не отивай. Тук край брега има тиня, дълбока няколко човешки боя. Който не знае какво трябва да прави, ще се удави.
— Тогава как ще го вземем?
— Довечера той ще бъде в Богданец, не се грижи ти за това; а за нас е вече време да си тръгваме…
— Ама че сръчно го застреля!
— Ех, не ми е за пръв път…
— Другите девойки се страхуват и да погледнат арбалет, а с такава като тебе човек може цял живот да ходи из гората!…
Като чу тази похвала, Ягенка се усмихна от радост, но не отговори нищо и те тръгнаха обратно по същия път през дивите лози. Збишко почна да разпитва за бобровите селища и тя му разказа колко бобри има в Мочидоли, колко в Згожелице и как обикалят по могилките и пътищата.
Но изведнъж се удари с ръка по хълбока и извика:
— Ах! Забравих си стрелите на върбата. Почакай!
И преди Збишко да успее да отговори, че той ще отиде, тя като сърна се спусна назад и скоро се изгуби от очите му. Збишко чака, чака и най-сетне му стана чудно защо тя се бави толкова:
„Трябва да е изгубила стрелите и ги търси — помисли той, — но все пак ще отида да видя дали не й се е случило нещо…“
Обаче едва измина няколко крачки, когато изведнъж девойката се яви пред него с лък в ръка, с румено засмяно лице и с бобъра, преметнат през врата.
— За бога! — извика Збишко. — Ами ти как го измъкна?
— Как ли? Влязох във водата и свършено! Не ми е за пръв път, а тебе не исках да те пусна, защото, който не знае как да плува, тинята изведнъж ще го погълне.
— Пък аз тук чакам ли, чакам като глупак! Хитра девойка си ти.
— А как иначе? Пред тебе ли трябваше да се събличам?
— Значи, и стрелите не си била забравила?
— Не, само исках да те отдалеча от брега.
— Ех, да бях тръгнал след тебе, чудно нещо бих видял. Щеше да има на какво да се полюбувам! Ех!…
— Мълчи!
— Бога ми, аз вече бях тръгнал.
— Мълчи!
И след малко, навярно за да продължи разговора, каза:
— Изстискай ми плитката, защото страшно ми мокри плещите.
Збишко хвана с една ръка плитката й до самата глава и почна да я усуква и изцежда, като каза:
— По-добре я разплети, вятърът веднага ще я изсуши.
Но тя не искаше да я разплете, защото трябваше да се провира през гъсталака. Збишко нарами бобъра, Ягенка вървеше напред и говореше:
— Сега Мачко скоро ще оздравее, защото за раните няма нищо по-добро от меча мас вътре в боброва лой — отгоре. След две недели кон ще язди.
— Дай боже! — отговори Збишко. — Аз чакам това като спасение, защото не мога да напусна болния и да замина, а ми е тежко да седя тука.
— Тежко ти е да седиш тук? — попита Ягенка. — Че защо?
— Нима Зих не ти е казал нищо за Дануша?
— Разправяше ми нещо… Зная… тя те покрила с булото си… зная!… Казваше ми също, че всеки рицар дава някаква си клетва, че ще служи на своята дама!… Но каза, че това е нищо — такова служене… защото някои рицари може дори да са женени и пак служат на някоя дама… А тази Дануша, Збишко, коя е тя? Кажи!… Каква е тази Дануша?