— В кръчмата! В кръчмата! Горко ми…
После си спомниха от какво им олекна по-рано, грабнаха отново камъка и с ярост го търколиха на предишното му място.
А Збишко яздеше с Ягенка и слушаше песните на абатовите певци, но като изминаха две-три хиляди крачки, спря изведнъж коня и рече:
— Ех, трябваше да оставя пари да отслужат литургия за чичовото здраве, пък забравих; ще се върна.
— Не се връщай! — завика Ягенка. — Ще пратим някого от Згожелице.
— Ще се върна, а вие не ме чакайте. Сбогом!
— Сбогом! — рече абатът. — Върви!
И лицето му се развесели, а когато Збишко се изгуби от очите им, побутна незабелязано Зих и рече:
— Разбирате ли?
— Какво да разбера?
— Ще се бие в Кшешня с Вилк и Чтан като две и две четири, но аз това исках и към това се стремях.
— Те са яки момци! Току-виж, че го наранили, каква полза от това?
— Каква полза ли? Ако се бие за Ягенка, как след това ще мисли за Юрандовата щерка? Отсега Ягенка ще му бъде дама — не онази; а това именно искам, защото той ми е роднина и ми харесва!
— Да, ами клетвата?
— Незабавно ще го освободя! Не чухте ли, че вече му обещах?
— Вашата глава с всичко ще се справи — отвърна Зих.
Абатът се зарадва на похвалата, после се приближи до Ягенка и попита:
— Защо си толкова угрижена?
Тя се наведе от седлото, хвана ръката на абата и я поднесе до устата си:
— Кръстниче, да бяхте пратили двама-трима ваши „свирачи“ в Кшешня.
— Че защо? Ще се напият в кръчмата и нищо повече.
— Но може би някак ще попречат на свадата.
Абатът я погледна бързо право в очите и изведнъж каза отсечено:
— Па макар и да го убият там!
— Тогава нека и мене убият! — извика Ягенка.
И горчивината, която се беше натрупала от мъката в гърдите й още от разговора със Збишко, сега изведнъж се изля в поток сълзи. Като видя това, абатът прегърна девойката, та я покри почти цяла с огромния си ръкав, и заговори:
— Не бой се, щерко, за нищо. Свада може да има, но нали и онези са шляхтичи, те няма заедно да го нападнат, а ще го извикат на двубой според рицарския обичай. Там вече той ще се разправи с тях дори ако трябва да се бие с двамината наведнъж. А колкото за Юрандовата щерка, за която си чула, ще ти кажа само това, че дървото за онова брачно легло не расте още в никоя гора.
— Ако другата му е по-мила, няма да ме е еня за него! — отговори през сълзи Ягенка.
— Тогава защо хлипаш?
— Защото се страхувам за него.
— Ето ти женски ум! — каза абатът и се разсмя. После се наведе до ухото на Ягенка и почна да й говори:
— Ти разбери, девойко, че той дори да те вземе, пак ще му се случва да се бие не един път с някого, нали затова е шляхтич.
Тук той се наведе още по-ниско и добави:
— А ще те вземе — и то скоро, бога ми!
— Ще ме вземе той, как не! — отговори Ягенка.
И в същото време почна да се усмихва през сълзи и да поглежда абата, като че искаше да го попита откъде знае това.
А в това време Збишко се върна в Кшешня и отиде право при свещеника, защото наистина искаше да даде пари да се отслужи литургия за здравето на Мачко. Щом уреди тази работа, отиде право в кръчмата, дето се надяваше да намери младия Вилк от Бжозова и Чтан от Рогов.
И той завари там и двамата, а освен тях още много народ — и шляхта, и бедни дворяни, и селяни, и няколко фокусници, които показваха различни немски номера. В първата минута той не можа никого да разпознае, защото прозорците на кръчмата, покрити с волски мехур пропущаха малко светлина — и едва когато кръчмарският слуга сложи в огнището трески борина, Збишко видя в ъгъла зад каните с пиво косматата муцуна на Чтан и суровото сприхаво лице на Вилк от Бжозова. Тогава той тръгна бавно към тях, като разбутваше по пътя си хората, стигна и удари с пестник масата така силно, та загърмя в цялата кръчма.
А те веднага станаха и почнаха бързо да дърпат кожените си пояси; но преди да хванат дръжките на мечовете, Збишко хвърли на масата ръкавицата си, заговори през нос, както имаха обичай да говорят рицарите, когато извикваха някого на двубой, и каза следните, неочаквани от никого думи: