Абатът се раздвижи нетърпеливо на сандъка.
„Аха — помисли си той, — не се е срещал нито с Чтан, нито с Вилк; може да не са били там, а може да не ги е търсил. Излъгал съм се!“
Но го доядя, че е сгрешил и че се е излъгал в сметките си, изчерви се веднага и изсумтя.
— Да говорим за залога! — рече след малко. — Имате ли пари?… Защото ако нямате, имотът е мой!…
Мачко знаеше как трябва да постъпи с него, та се вдигна мълчаливо, отвори сандъка, на който седеше, извади оттам приготвената от по-рано торбичка с пари и каза:
— Бедни хора сме, но пари имаме и каквото се следва, ще го платим, както е записано в „писмото“, което аз сам съм скрепил със знак на светия кръст. Пък ако бихте искали да ви платим още нещо за стопанисването и за прибавките, също няма да се препираме, а ще платим, колкото заповядате, и до земята ще се поклоним на вас, наш благодетелю.
Като каза това, той се поклони на абата дълбоко, а след него същото направи и Збишко. Абатът, който очакваше спорове и пазарлъци, беше много изненадан и дори малко недоволен, защото при пазарлъците щеше да постави разни свои условия, а сега вече такава възможност нямаше.
Затова подаде на Мачко „писмото“ или документа за залога, на който Мачко се беше разписал с кръстен знак, и каза:
— Защо ми разправяте за доплащане?
— Защото не искам даром да вземем! — отговори хитро Мачко. Той знаеше, че колкото повече се дърпа по тоя въпрос, толкова повече ще получи, И наистина абатът кипна веднага:
— Я ги виж ти! Не искат от роднини да вземат даром! Много ви е пораснала работата! Не съм взел пущинак и не връщам пущинак, а ако ми скимне и тази торбичка да я прасна о земята, ще я прасна!
— Няма да направите това! — извика Мачко.
— Няма да го направя ли? На ви вашия залог! На ви вашето сребро! Давам го, защото така ми е воля, а пък ако поискам на пътя да го хвърля, то не е ваша работа. Та няма да го направя ли?!…
Като каза това, той грабна торбичката за възела и с такава сила я прасна о пода, че от разпуканото платно се посипаха пари.
— Господ да ви плати! Господ да ви плати, отче и благодетелю! — завика Мачко, който само това и чакаше. — От другиго не бих взел, но от роднина и духовник ще взема!…
Абатът гледа някое време страшно ту него, ту Збишко и най-сетне рече:
— Зная аз какво правя, макар и да съм разгневен; а сега дръжте здраво, каквото получихте, защото ви обявявам, че отсега нататък няма да видите повече ни пара.
— Не сме се надявали и на това.
— Но знайте, че каквото остане след мене, ще го вземе Ягенка.
— И земята ли? — попита наивно Мачко.
— И земята! — изрева абатът.
Лицето на Мачко се удължи, но той се овладя и рече:
— Ех, защо ще мислите за смърт! Нека Исус Христос ви продължи дните до сто години, та дори и повече, а преди това ви даде и достойно епископство.
— Че защо не!… Нима съм по-лош от другите! — отвърна абатът.
— Не по-лош, ами по-добър.
Тези думи подействуваха успокоително на абата, защото изобщо гневът му биваше краткотраен.
— Да — каза той, — вие сте ми роднини, а тя само кръщелница, но обичам и нея, и Зих от дълги години. По-добър човек от Зих няма на света и по-добра девойка от Ягенка също! Какво би могъл човек да каже лошо за тях!
И почна да хвърля предизвикателни погледи, но Мачко не само че не възрази нищо, а побърза да потвърди, че по-добър съсед човек напразно би търсил в цялото кралство.
— А колкото за момичето — добави той, — родната си щерка не бих обичал повече от нея. Благодарение на нея здравето ми се върна и това аз няма да забравя до гроб.
— Проклети да сте и единият, и другият, ако забравите — рече абатът, — тогава аз пръв ще ви прокълна. Не искам да ви онеправдавам, защото сте ми роднини, и затова намислих начин цялото ми наследство да бъде и за Ягенка, и за вас, разбирате ли?
— Дай боже така да стане! — отвърна Мачко, — Господи Исусе! Пешком бих отишъл на гроба на кралицата в Краков, а също на Лиса гура, за да се поклоня на дървото от кръста господен.
Абатът се зарадва на искреността, с която говореше Мачко, усмихна се и каза:
— Момичето има право да избира, защото е хубаво, добра зестра има, а е и от знатен род! Какво са за нея там Чтан или Вилк, когато и син на велможа не би бил за нея много. Но ако аз на своя глава бих я сватосал за някого, тя ще го вземе, защото ме обича и знае, че няма да я посъветвам нещо лошо…
— Добре ще бъде на този, когото сватосате — каза Мачко.
Но абатът се обърна към Збишко:
— Ами ти какво ще кажеш?
— А че и аз мисля същото, както и чичо…
Достойното лице на абата се разведри още повече; той удари Збишко с длан по плешката, та чак отекна в стаичката, и попита: