— Защо ти при черквата не допусна до Ягенка нито Чтан, нито Вилк?… А?…
— За да не помислят, че се боя от тях, и да не помислите и вие.
— А и светена вода й подаде.
— Е, подадох.
Абатът го удари още един път:
— Тогава… вземи я!
— Вземи я! — извика като ехо Мачко.
Збишко прибра под мрежата косата си и отговори спокойно:
— Как мога да я взема, когато пред олтара в Тинец съм дал клетва на Дануша — Юрандовата дъщеря?
— Ти си дал клетва да намериш паунови пера и ще ги търсиш, а Ягенка вземай още сега.
— Не — отвърна Збишко, — после, когато тя метна върху мене покривалото си, аз се заклех да я взема за жена.
Лицето на абата почна да се налива с кръв; ушите му посиняха, а очите почнаха да изпъкват; той се приближи до Збишко и каза със задавен глас:
— Твоите клетви са плява, пък аз вятър — разбираш ли? На!
И му духна в главата тъй силно, че мрежата падна, а косата му се разсипа в безредие по раменете и плещите. Тогава Збишко смръщи вежди, погледна абата право в очите и каза:
— В моята клетва в моята чест, а над честта си аз сам съм си страж!
Като чу това, непривикналият на противоречия абат, до такава степен се слиса, че за известно време не можа дума да продума. Настъпи зловещо мълчание, което Мачко прекъсна най-сетне.
— Збишко! — извика той, — Опомни се! Какво е това от тебе?
Пък абатът вдигна ръка, насочи я към момъка и почна да вика:
— Какво е това от него ли? Зная аз какво е то: душата му не е рицарска, нито шляхтишка, а заешка. Това му е, че се бои от Чтан и от Вилк!
А Збишко, който ни за миг не изгуби хладнокръвие, сви небрежно рамене и отговори:
— Ами! Разбих им аз главите В Кшешня.
— Не думай! — извика Мачко.
Абатът загледа Збишко с опулени очи. Гневът у него се бореше с учудването, а същевременно вроденият остър ум му подсказа, че от тая свада с Вилк и Чтан той може да извлече полза за своите намерения.
Затова, като се поуспокои, викна на Збишко:
— Защо не каза по-рано?
Защото ме беше срам. Мислех, че ще ме извикат на конен или пеши бой, както прилича на рицари, но това са разбойници, не рицари. Вилк пръв отпра една дъска от масата, Чтан друга и се нахвърлиха върху мене! Какво ми оставаше да правя? Аз пък сграбчих пейката и… вие разбирате!…
— Живи ли са поне? — запита Мачко.
— Живи, само изгубиха свяст. Но още докато бях там, почнаха да дишат.
Абатът слушаше, потриваше чело, после скочи изведнъж от сандъка, на който беше приседнал по-рано, за да размисли по-добре, и извика:
— Чакай!… Аз сега ще ти кажа нещо!
— Какво ще кажете? — попита Збишко.
— Това ще ти кажа, че ако ти заради Ягенка си се бил и на хората заради нея главите трошил, ти си вече неин рицар, а не на някоя друга, и трябва да я вземеш.
След тия думи той сложи ръце на хълбоците и загледа с тържествуващ поглед Збишко, който само се усмихна и рече:
— Ех, аз много добре знаех защо искахте да ме насъскате срещу тях, само че не можахте да сполучите.
— Защо да не съм сполучил?… Казвай!
— Защото аз им извиках да признаят, че най-хубава и най-добродетелна мома на света е Данушка, дъщерята на Юранд, а те именно се застъпиха за Ягенка и така стана сбиването.
Като чу това, абатът постоя за минута на мястото си като вкаменен и само по мигането на очите му можеше да се познае, че е още жив. Внезапно той се завъртя на място, изкърти с крак вратата на стаичката, нахлу в голямата стая, там грабна кривата патерица от ръцете на поклонника и почна с нея да налага своите „свирачи“ и да реве като ранен бик:
— На конете, шутове! На конете, куча вяра! Кракът ми в тази къща няма да стъпи! На конете, който вярва в бога! На конете!
И като изкърти и тук вратата, изскочи на двора, а изплашените странствуващи духовници изскочиха след него. Те нахълтаха на тълпа в конюшнята и веднага почнаха да оседлават конете. Напразно Мачко се затече след абата, напразно молеше, кланяше се до земята и се кълнеше, че не е виновен — нищо не помогна! Абатът хокаше, проклинаше къща, хора, земя, ш когато му доведоха коня, скочи на него без стремена и препусна с все сила, с развявани от вятъра ръкави, подобен на огромна червена птица. Духовниците летяха след него в тревога като стадо, което тича подир водача си.
Мачко гледа някое време след тях и чак когато се изгубиха в гората, той се върна в къщи и каза на Збишко, като клатеше навъсено глава:
— Каква попара надроби!…
— Това нямаше да стане, ако бях заминал по-рано, а не заминах заради вас.
— Как така заради мене?
— Да, защото не исках да ви оставя болен.
— А сега какво ще стане?
— Сега ще замина.
— За къде?
— — В Мазовия, при Данушка… И да търся паунови пера сред немците.