Мачко помълча малко, после рече:
— „Писмото“ даде, но залогът е записан и В съдебната книга. Сега абатът няма да ни прости нито пара.
— Нека не ни прости. Пари имате, а на мене за път не ми трябват. Мене навсякъде ще ме приемат и на конете ще дадат зоб; стига да имам броня на гърба си и меч в ръка, за нищо друго не се грижа.
Мачко се замисли и почна да претегля всичко, което се случи. Нищо не стана така, както го мислеше и както го желаеше. Сам той искаше от цялата си душа Ягенка за Збишко, но разбра, че от тая работа нищо няма да излезе и че заради гнева на абата, заради Зих и Ягенка и най-сетне заради сбиването с Чтан и Вилк най-добре ще е Збишко да си замине, отколкото да става причина за по-нататъшни крамоли и несъгласия.
— Ех — каза той най-сетне, — и без това ще трябва да търсиш кръстоноски глави, пък щом няма друг изход, тръгвай. Да бъде волята божия… Пък аз трябва веднага да вървя в Згожелице; може някак да смекча Зих и абата… Особено е мъчно за Зих.
Тук той погледна Збишко право в очите п изведнъж попита:
— А на тебе не ти ли е мъчно за Ягенка?
— Да й даде бог здраве и всичко най-добро! — отговори Збишко.
ВТОРА ЧАСТ
I
Мачко почака търпеливо три-четири дена дали няма да дойде от Згожелице някакво известие и дали абатът ще се придобри, докато най-сетне му омръзна неизвестността и очакването и той реши да отиде сам при Зих. Всичко, което стана, беше станало не по негова вина, но той искаше да знае не се ли сърди Зих и нему, защото за абата беше уверен, че гневът му отсега нататък ще тежи и над Збишко, и над него.
Все пак той искаше да направи всичко, което беше по силите му, за да смекчи този гняв, затова из пътя мислеше и съобразяваше какво ще каже всекиму в Згожелице, за да намали обидата и да запази старото съседско приятелство. Не можеше обаче да намисли нищо определено, затова се зарадва, когато завари Яген-ка сама, която го посрещна по старому с поклон и му целуна ръка — с една дума: приятелски, макар и малко натъжено.
— Баща ти в къщи ли е? — попита Мачко.
— В къщи, само че отиде с абата на лов. Надали ще се бавят много…
С тия думи тя го въведе в стаята. Те седнаха и мълчаха доста. Най-после девойката попита първа:
— Мъчно ли ви е да стоите сам в Богданец?
— Мъчно — отговори Мачко. — Ти вече знаеш ли, че Збишко замина?
Ягенка въздъхна тихо.
— Знам. Аз още същия ден научих — и мислех, че той ще намине поне една дума да ми каже, но той не се обади.
— Та как можеше да намине! — рече Мачко. — Ами че абатът би му издрал очите, а и баща ти не би се зарадвал да го види.
Но тя поклати глава и отвърна:
— Ех! Аз никому не бих позволила да го обиди. При все че имаше кораво сърце, Мачко се трогна от тия думи, притегли девойката към себе си и рече:
— Бог да те закриля, девойко! Тебе ти е тъжно, ала и на мене ми е тъжно, защото едно ще ти кажа — нито абатът, нито родният ти баща не те обичат повече от мене. По-добре да бях умрял от онази рана, от която ти ме излекува, но той да вземе тебе, не друга.
А Ягенка я налегна такава жалост и тъга, при която човек не е в сила нищо да затаи, и тя каза:
— Няма да го видя никога вече, пък ако ще го видя с дъщерята на Юранд, по-добре ще е дотогава да ослепея от плач.
И тя дигна края на престилката си и закри очи, които се бяха замъглили от сълзи.
А Мачко каза:
— Недей, недей! Вярно е, че той отиде, но добър е господ и може да не се върне с Юрандовата.
— Защо да не се върне! — обади се изпод престилката Ягенка.
— Защото Юранд не иска да му даде момата. При тия думи Ягенка изведнъж откри лицето си.
обърна се към Мачко и попита живо:
— Той ми каза, но истина ли е това?
— Кълна се, че е истина.
— Ами защо?
— Кой го знае. Заклел ли се е нещо, що ли, а срещу клетвата нищо не може да се направи. Збишко му се хареса с това, че обеща да му помага да си отмъсти, но и това не помогна. Нищо не помогна и сватосването от княгиня Ана. Юранд не искаше да чуе нито молби, нито предумвания, нито заповеди. Отговаряше, че не може. Е, вижда се, че има някаква причина, че не бива, а той е човек твърд, каквото е казал, от него не отстъпва. Ти, девойко, дръж се, не губи надежда. Което е право, право е, момъкът трябваше да замине, защото в черква даде клетва да намери паунови кичури. Пък и девойката метна на главата му тогава покривалото си в знак, че иска да го вземе за мъж и затова не му отсякоха главата. Тук той й е задължен — дума да не става. Ако е рекъл господ, тя няма да бъде негова, но той е по закон неин. Зих му е сърдит, абатът навярно ще си отмъсти страхотно, аз също съм ядосан, а все пак, на — като размисли човек, какво му оставаше друго да прави? Щом е задължен на онази, трябваше да отиде. Нали е шляхтич. Но едно ще ти кажа — ако там някъде немците не го разнебитят здравата, той както замина, така и ще се върне — и ще се върне не само при мене, стареца, не само в Богданец, но и при тебе, защото той много се привърза към тебе.