„Абатът ще се помири със стария Вилк — помисли Мачко, — като даде за зестра на девойката горите и земята.“
Но тези му горчиви мисли прекъсна гласът на Ягенка, която в същата минута каза:
— Заздравели са им вече раните от боя със Збишко, но ако ще би да идват тук всеки ден, нищо няма да дочакат!
Мачко я погледна — лицето на девойката беше зачервено както от гняв, така и от студа, а сините й очи светеха от яд, ако и да знаеше добре, че Вилк и Чтан бяха се застъпили в кръчмата именно за нея и заради нея бяха бити.
А Мачко каза:
— Аха! Ще направиш това, което абатът заповяда. Тя веднага му отговори:
— Абатът ще направи това, което аз поискам! „Боже мили! — помисли Мачко. — И този глупак Збишко избяга от такава девойка!“
II
А „глупакът Збишко“ бе тръгнал от Богданец наистина с натъжено сърце. Преди всичко беше му някак празно и не се чувствуваше добре без чичо си, с когото не беше се разделял още от детинство и с когото беше тъй навикнал, та и сам сега не знаеше добре как ще може да мине без него и по пътя, и на война. Второ, мъчно му беше и за Ягенка, защото, макар и да си казваше, че отива при Дануша, която обичаше с цялата си душа, все пак беше се чувствувал тъй добре при Ягенка, та едвам сега разбра колко радост бе изпитал при нея и колко тъжно може да му бъде без нея. И сам се чудеше на тъгата си и дори се обезпокои от нея, защото, ако тъгуваше за Ягенка, както тъгува брат за сестра, нямаше да бъде нищо. Но забеляза, че „тъгува“ да я хваща през кръста и да я качва на коня или да я снема от седлото, да я пренася през потока, да изцежда водата от плитките на косата й, да ходи с нея по горите, да я гледа и да се „съветва“ с нея. Така беше свикнал с всичко това и то му беше така мило, че сега, когато се замисли, изведнъж се унесе и съвсем забрави, че отива на далечен път чак в Мазовия, а вместо това си представи онзи миг, когато Ягенка му помогна в гората в борбата с мечката. И стори му се, че това беше вчера, а също като че вчера бяха ходили за бобри в Одстаянското езерце. Не бе я видял тогава, като плува, за да извади бобъра, а сега му се стори, че я вижда — и веднага почна да го тегли нещо също както преди две-три седмици, когато вятърът доста своеволно си бе поиграл с Ягенкината рокля. После си спомни как тя яздеше, великолепно пременена, за черква в Кшешня и как остана изненадан, че тази проста девойка изведнъж му се видя като млада господарка от знатен род, която пътува с цяла свита слуги. Всичко това стана причина сърцето му да се развълнува от някаква сладостна и тъжна тревога и смътни желания; а когато си помисли, че би могъл да стори с нея каквото иска и как нея също тъй я теглеше към него, и как го гледаше в очите, и как се притискаше до него, едва се задържа на коня. „Да можех някъде да попадна на нея, поне да се сбогувам, да я прегърна на тръгване — си казваше той, — може би щеше да ми олекне.“ Но веднага усети, че това не е вярно и че не би му олекнало, защото само при мисълта за такава раздяла той цял пламваше, при все че времето беше доста студено.
Най-сетне се изплаши от тези спомени, които приличаха на грешни желания, и ги отърси от душата си като сух сняг от пелерина.
„При Данушка отивам аз, при моята най-обична!“ — си каза той.
И веднага разбра, че тази любов е друга, като че ли по-благоговейна и не тъй силно засяга плътта. И постепенно, колкото повече краката му изстиваха в стремената, а студеният вятър охлаждаше кръвта му, всички негови мисли полетяха към Дануша. На нея наистина беше задължен. Ако не беше тя, отдавна главата му щеше да падне на краковския площад. Та нали, когато тя изрече пред рицарите и гражданите: „Той е мой“, с това го изтръгна от ръцете на палачите — и оттогава той принадлежи на нея, както роб на господаря си. Не той я е взел, а тя него; срещу това никое Юрандово противене не може нищо да стори. Тя едничка би могла да го изпъди, както господарката може да изпъди слугата, макар че и тогава той не би отишъл далеко, защото го обвързва и собствената му клетва. Но си каза, че тя няма да го изпъди, че по-скоро ще напусне мазовецкия двор и ще отиде след него, ако ще би и накрай света; и при тая мисъл почна да я възхвалява в душата си във вреда на Ягенка, сякаш Ягенка беше виновна, че го нападнаха изкушения и че сърцето му се раздвояваше. Не му мина дори през ум сега, че тя бе излекувала стария Мачко, а освен това, че без нейната помощ през оная нощ мечката щеше може би да му одере главата, и се бунтуваше нарочно против Ягенка, като смяташе, че така ще стане достоен за Дануша и ще се оправдае в собствените си очи.