„Славно девойче!“ — помисли си Збишко, А след малко попита на глас:
— Ами с абата разправии нямаха ли?…
Чехът се усмихна като съобразителен слуга, който схваща всичко, което става около него, и отговори:
— Те двамата правеха това тайно от абата и аз не знам какво е станало, като се е научил, защото бях заминал. Абатът си е абат — ще подвикне някога и на господарката, а после я следи с очи и гледа дали не я е много обидил. Аз самият видях как веднъж я нахока, а после отиде при сандъка и донесе такава огърлица, по-хубава от която и в Краков не можеш намери, и каза: „На!“ Та тя и с абата ще излезе наглава, защото я обича повече от родния й баща.
— Вярно, че е така.
— Бога ми…
Тук те млъкнаха и продължиха пътя си сред вятъра и снежната суграшица; ала изведнъж Збишко задържа коня си, защото откъм края на гората се обади някакъв жаловит глас, позаглушен от шума на дърветата:
— Християни, помогнете в нещастието на божия служител!
И в същото време на пътя притича човек, облечен с дрехи наполовина духовни, наполовина светски, застана пред Збишко и завика:
— Който и да си, пане, помогни на човека и на ближния си в тежко нещастие!
— Какво ти се е случило и кой си ти? — попита младият рицар.
— Слуга божи съм, макар и непосветен, а тази сутрин избяга конят ми, който носеше сандъците с реликвите. Останах самичък, без оръжие, пък се мръква и, току-виж, ще се обадят в гората злите диви зверове. Ще загина, ако не ми помогнете.
— Ако загинеш по моя вина — отвърна Збишко, — ще трябва да отговарям и за твоите грехове, но по какво да позная, че казваш истината и не си някой скитник или разбойник, каквито много се влачат по пътищата?
— По сандъците ще познаеш, пане. Мнозина биха дали пълна кесия с жълтици за това, което има в тези сандъци, но аз ще ти отделя и даром една част, стига да вземете мене и сандъците ми.
— Казваш, че си божи служител, пък не знаеш, че помощ трябва да се оказва не за земна, а за небесна награда. Но как така оцеляха сандъците, щом е избягал конят, който ги носеше?
— Преди да намеря коня, вълците го изяли в гората на полянката, а сандъците останали; аз ги довлякох до пътя, за да чакам милост и помощ от добри хора.
След тия думи, за да докаже, че говори истината, гой посочи две сандъчета от липова кора, оставени под един бор. Збишко го загледа доста недоверчиво, защото човекът не му изглеждаше особено честен, пък и говорът му, при все че беше много чист, издаваше произхода му от далечни страни. Не искаше обаче да му откаже помощта си и му позволи да възседне свободния кон, който чехът, яхнал другия кон, водеше за юздите. Там качи и сандъчетата, които се оказаха извънредно леки.
— Да наспори господ победите ти, храбри рицарю! — каза непознатият.
А после, като видя младото лице на Збишко, добави полугласно:
— А също и космите на брадата ти.
И той подкара коня наред с чеха. Доста време те не можеха да приказват, защото духаше силен вятър и горският шум беше страшен, но когато поутихна малко, Збишко чу зад гърба си следния разговор:
— Не ти отричам, че си бил в Рим, но ми приличаш на човек, който много смуче пивото — каза чехът.
— Пази се от вечните мъки — отговори непознатият, — защото казваш това на човек, който миналия Великден е ял яйца със светия папа. Не ми приказвай в такова студено време за пиво, ами за нещо горещо и ако имаш някъде със себе си шишенце с вино, дай ми две-три глътки, пък аз ще ти намаля с един месец престоя в чистилището.
— Чух те сам, като каза, че не си посветен — тогава как ще ми намалиш с месец стоенето в чистилището?
— Не съм посветен, но главата ми е бръсната, защото имам разрешение, а освен това нося със себе си реликви и индулгенции.
— В тези сандъчета ли? — попита чехът.
— В тези сандъчета. Пък ако бихте видели всичко, което имам в тях, паднали бихте по очи на земята не само вие, но и всички дървета в гората заедно с дивите зверове.
Но чехът, който беше съобразителен и опитен човек, изгледа подозрително продавача на индулгенции и рече:
— Та вълците изядоха ли коня?
— Изядоха го, защото са роднини на дявола, но изпукаха. Един такъв пукнал видях с очите си. Ако имаш вино, дай, защото, макар че вятърът престана, аз измръзнах, докато седях край пътя.
Чехът обаче не му даде вино и отново продължиха да яздят мълчаливо, докато продавачът на реликви почна от своя страна да разпитва:
— За къде пътувате?
— Далеко. А засега до Серадз. С нас ли ще пътуваш?
— Принуден съм. Ще пренощувам в обора, а утре този благочестив рицар може да ми подари коня — и ще поема по-нататък.