Но когато стигнаха в Серадз, оказа се, че игуменът е жив. Збишко дори отиде при него да даде пари за две литургии, едната от които за здравето на Мачко, а другата, за да завоюва пауновите пера, за които сам беше тръгнал. Като мнозина по онова време в Полша игуменът беше чужденец, родом от Цилия, но през четиридесетгодишния си живот в Серадз беше изучил добре полски език и беше голям враг на кръстоносците. Затова, като узна за Збишковото намерение, рече:
— Тях ще ги стигне още по-голямо божие наказание, но и от това, което ти си предприел, не те разубеждавам, първо, защото си се заклел, а второ, защото никога полската ръка не ще им отплати достатъчно за онова, което направиха тук, в Серадз.
— Какво направиха? — попита Збишко, който беше жаден да узнае всичките злодеяния на кръстоносците.
В отговор на това старият игумен разпери ръце и най-напред почна да чете високо молитвата, „Упокой господи“, а после седна на един стол, за минута държа очите си затворени, като че искаше да възкреси стари спомени, и най-после заговори така:
— Доведе ги Винценти от Шамотули. Бях тогава на дванайсет години и току-що бях дошъл тук от Цилия, отдето ме взе вуйчо ми Петцолд — управител на манастирски земи. Кръстоносците нападнаха града през нощта и веднага го запалиха. Видяхме от стените как те на централния площад избиваха с мечове мъже, деца и жени или как хвърляха кърмачета в огъня… Видях убити и свещеници, защото в яростта си те не щадяха никого. А понеже игуменът Миколай беше родом от Елблонг, той се познаваше с вожда Херман, който предвождаше войската. Излезе той тогава с по-старите братя пред тоя свиреп рицар, падна на колене пред него и го заклеваше на немски да пожали християнската кръв. А този му рече: „Не разбирам“ — и заповяда да продължи клането. Тогава изклаха и монасите, а с тях и моя вуйчо Петцолд, а Миколай вързаха за конска опашка… На сутринта в града не остана нито един жив човек освен кръстоносците и освен мене, защото се бях спотаил на една греда в камбанарията. Бог вече ги наказа за това при Пловце, но те непрекъснато дебнат да погубят това християнско кралство и ще го дебнат дотогава, докато ръката божия не ги заличи изцяло от лицето на земята.
— При Пловце — отвърна Збишко — загинаха също, кажи-речи, всички мъже от моя род; но аз не ги жаля, щом господ прати на крал Локетек такава велика победа, та изтреби двайсет хиляди немци.
— Ще доживееш ти още по-голяма война и още по-големи победи — каза игуменът.
— Амин! — отговори Збишко.
И те заговориха за друго. Младият рицар поразпита малко за продавача на реликви, когото беше настигнал по пътя, и узна, че по пътищата се влачат много такива измамници, които заблуждават лековерните хорица. Игуменът му каза също, че има документи от папата, които заповядват на епископите да преследват подобни продавачи, а ония, които нямат истински писма и печати, веднага да бъдат съдени. Понеже свидетелствата на тоя скитник се видели на игумена подозрителни, той искал да го изпрати веднага на съд при епископа. Ако се докажеше, че той наистина има право да продава индулгенции, тогава не биха му направили нищо лошо. Но той предпочел да избяга. Може би се боял да не се забави много, но с това бягство бил станал още по-подозрителен.
Към края на посещението игуменът покани Збишко да си почине и пренощува в манастира, но той не можеше да се съгласи на това, защото искаше да закачи пред кръчмата обява с покана за „пеши или конен двубой“ към всички рицари, които биха отрекли, че панна Данута, дъщеря на Юранд, е най-хубавата и най-добродетелната мома в кралството. А такава покана не подобаваше в никой случай да се окачи на манастирската порта. Нито игуменът, нито другите монаси се съгласиха дори да му напишат обявата; това разтревожи младия рицар и той не знаеше какво да прави. Чак когато се върна в кръчмата, дойде му наум да се обърне към продавача на индулгенции.
— Игуменът изобщо не знае скитник ли си, или не — рече той, — защото ми каза така: трябва ли да се бои от епископския съд, ако има истински свидетелства?
— Не се боя я — от епископа — отговори Сандерус, — а от монасите, които не разбират от печати. Аз исках да отида в Краков, но понеже нямам кон, трябва да чакам, докато някой ми подари. Но сега ще изпратя писмо, което ще подпечатам със своя собствен печат.
— И аз си помислих така — ако излезе, че си грамотен, това ще значи, че не си прост човек. Но как ще изпратиш писмото?
— По някой пътник или странствуващ монах. Малко ли свят отива в Краков на гроба на кралицата?
— Ами ще можеш ли да ми напишеш една обява?