— Написвам, пане, всичко, каквото заповядате — гладко и разбрано, та дори и на дъска.
— По-добре на дъска — рече зарадван Збишко, — защото няма да се скъса и ще ми послужи и по-късно.
И когато след малко слугите намериха и донесоха една нова дъска, Сандерус се залови да пише. Какво написа, Збишко не можеше да прочете, но веднага заповяда да заковат обявата на вратата, под нея да окачат щита му, а турчетата да го пазят на смени. Който удари щита с копие, с това би дал знак, че приема поканата. Но, изглежда, че в Серадз липсваха желаещи за такива работи, защото през този ден, а и на другия до пладне щитът не звънна нито веднъж, та след пладне малко смутеният младеж се накани да продължи пътя си.
Но преди това при Збишко дойде още един път Сандерус и му каза:
— Ако вие, пане, бихте окачили щита си в земите на пруските владетели, навярно сега оръженосецът щеше да ви стяга ремъците на доспехите.
— Как така! Нали кръстоносецът, като духовник, не може да има дама, в която да е влюбен, защото му е забранено.
— Не зная забранено ли им е, само зная, че имат дами. Наистина кръстоносец не може да излезе на двубой, без да извърши грях, защото дава клетва, че ще се бори само за вярата, но там освен духовници има много светски рицари от далечни страни, които идват на помощ на пруските господари. Те, а особено пък френските рицари, само търсят с кого да се счепкат.
— Охо, виждах ги аз във Вилно, а да ще бог да ги видя и в Малборг. Трябват ми паунови пера от шлемове, защото съм се заклел — разбираш ли?
— Купете си, пане, от мене две-три капки от потта на свети Георги, която пролял, когато се бил със змея. Нито една друга реликва не може да бъде по-полезна на рицаря. Пък ако ми дадете за това коня, който ми заповядахте да възседна, ще ви притуря и индулгенция за онази християнска кръв, която ще пролеете в боя.
— Оставете ме на мира, че ще се разсърдя. Няма да купувам аз твоята стока, докато не се уверя, че е добра.
— Вие, пане, както казахте, отивате при мазовецкия двор, при княз Януш. Запитайте там колко реликви са купили от мене — и самата княгиня, и рицарите, и девойките по сватбите, на които присъствувах.
— На какви сватби? — попита Збишко.
— Както винаги преди пости. Рицарите се надпреварваха да се женят, защото хората разправят, че ще има война между полския крал и пруските владетели за Добжинската земя… И всеки рицар си казва: „Един господ знае ще остана ли жив“ — и иска преди това да си поживее щастливо с невеста.
Збишко се заинтересува твърде много от известието за войната, но още повече от това, което Сандерус говореше за сватбите, та запита:
— Кои моми се ожениха?
— А че придворните на княгинята. Не зная дали остана поне една, защото чух как княгинята казваше, че ще трябва да си търси нови придворни девойки.
Като чу това, Збишко позамълча, после попита q малко изменен глас:
— Ами панна Данута, дъщерята на Юранд, чието име е написано на дъската, и тя ли се ожени?
Сандерус се поколеба, преди да отговори, първо, защото сам нищо не знаеше, а второ, защото си помисли, че ако държи рицаря в неизвестност, ще спечели над него някаква власт и ще успее по-добре да го използва. Той вече беше решил от по-рано в душата си, че трябва да се държи за тоя рицар, който имаше достойна свита и всичко необходимо. Сандерус знаеше да преценява хората. Младостта на Збишко му позволяваше да предполага, че този пан ще е щедър и непредпазлив, та лесно ще пръска парите. Той вече беше забелязал и скъпите милански доспехи, и огромните бойни коне, каквито не всеки можеше да притежава — и затова си каза, че при такова рицарче ще му бъде осигурено и гостоприемство при дворовете, и не един случай за сполучлива продажба на индулгенции, и безопасност при пътуването, и най-сетне изобилно ядене и пиене, което беше най-важното.
Затова при въпроса на Збишко той сбърчи чело, вдигна очи нагоре, като че напряга паметта си, и отвърна:
— Панна Данута, дъщерята на Юранд… А откъде е тя?
— Юрандовата Данута, от Спихов.
— Видях ги аз всичките, но коя как се казваше, на помня добре.
— Съвсем младичка, свири на лютничка и с песните си весели княгинята.
— Аха… младичката… с лютничката дето свири… ожениха се и младички… Не е ли тя черна като ахат?
Збишко си отдъхна.
— Не е! Онази е бяла като сняг, само бузите й са румени и светлокоса.
А Сандерус отговори:
— Защото една черна като ахат остана при княгинята, а другите почти всички се ожениха.
— Щом казваш „почти всички“, излиза, че не всички до една. За бога, ако искаш да получиш от мене нещо, припомни си.
— Ей тъй до три-четири дена може би ще си припомня, а най-много бих желал да получа коня, който носи моите свети стоки.