— Ще го получиш, само да кажеш истината. Тук чехът, който чу от самото начало този разговор и тайно се подсмихваше, се обади:
— Истината ще се узнае при мазовецкия двор. Сандерус го поизгледа, а после рече:
— Да не мислиш, че се боя от мазовецкия двор?
— Не казвам, че се боиш от мазовецкия двор, а само това, че и сега, и след три дни няма да заминеш на този кон, а пък окаже ли се, че си излъгал, не ще заминеш и на собствените си крака, защото негова милост ще заповяда да ги пречукам.
— Като нищо! — рече Збишко.
Сандерус помисли, че след такава закана ще е по-добре да бъде предпазлив, и отговори:
— Ако исках да излъжа, веднага щях да кажа, че се е оженила или че не се е оженила, пък аз казах: не помня. Ако имаше ум, ти по този отговор би разбрал моята честност.
— Моят ум не е брат на твоята честност, защото тя може да е кучешка сестра.
— Моята честност не лае като твоя ум; а който лае приживе, може да му се случи след смъртта да вие.
— То се знае! Твоята честност няма да вие след смъртта, но ще скърца със зъби, освен ако не загуби още приживе зъбите си в служба на дявола.
И почнаха да се препират, защото чехът имаше пъргав език и за всяка дума на немеца намираше две. А В това време Збишко заповяда да се готвят за път и те тръгнаха скоро, като разпитаха преди това опитни хора за пътя към Ленчица. Като излязоха от Серадз, те навлязоха в глухи борови гори, с каквито беше покрита по-голямата част от страната. Но през горите минаваше път, на места дори окопан, а в ниските места постлан с обли пънове, остатък от властвуването на крал Кажимеж. Наистина след неговата смърт през време на военните смутове, които докараха наленчите и гжималитите, пътищата бяха поизоставени, но след успокояването на кралството при Ядвига пак се развъртяха в ръцете на грижливия народ лопатите по мочурищата, секирите по горите и в края на живота си всеки търговец можеше вече да кара своите натоварени коли навсякъде между големите градове, без да се страхува, че ще се строшат в ямите или ще затънат в тинята. Опасност можеше да има по пътищата само от диви зверове или от разбойници, но защита от зверовете бяха окачените на копията фенери нощем, а лъковете за отбрана денем, пък разбойници и скитници тук имаше много по-малко, отколкото в крайграничните места. Впрочем онзи, който пътуваше със свита и въоръжен, можеше да не се опасява от нищо.
Збишко също не се опасяваше от разбойници, нито от въоръжени рицари, а дори и не мислеше за тях, защото го обхвана страшно безпокойство и цялата му душа беше в мазовецкия двор. Дали ще завари своята Дануша пак като придворна на княгинята или вече като жена на някой мазовецки рицар — сам не знаеше и от сутрин до вечер си бъхтеше главата над това. Понякога му се струваше невероятно, че тя може да го забрави, но понякога му минаваше през ума, че може Юранд да е дошъл от Спихов в двора и да е оженил момичето за някой свой съсед или приятел. Нали той още в Краков казваше, че на Збишко не му е писано да вземе Дануша и че не може да му я даде — значи, явно е, че я е обещал някому другиму, че е обвързан с клетва и сега е удържал думата си. И когато Збишко помислеше за това, струваше му се като нещо положително, че вече няма да види Данушка девойка. Тогава той викаше веднага Сандерус и отново го разследваше, отново го изпитваше, но той го объркваше още повече. Понякога ха-ха да си припомни придворната Юрандова дъщеря и нейната сватба, а после изведнъж туряше пръст в устата си, замисляше се и отговаряше: „Като че не е тази!“ Дори и от виното, което трябваше да проясни мислите му, немецът не си припомни и държа всичкото време младия рицар между смъртния страх и надеждата.
И Збишко пътуваше угрижен, с огорчение и несигурност в душата. По пътя той вече съвсем не мислеше нито за Богданец, нито за Згожелице, а само какво трябва да прави. Преди всичко трябваше да отиде при мазовецкия двор, за да узнае истината, затова пътуваше бързо и се спираше само да пренощува в чифлици, в странноприемници и в градове, колкото да не съсипе конете. В Ленчица заповяда да окачат отново дъската с поканата пред портите и се убеждаваше в душата си, че дали Данушка е още девойка, или се е оженила, тя все пак е дама на сърцето му и той трябва да се бие за нея. Но в Ленчица малцина можеха да прочетат поканата, а онези от рицарите, на които я прочитаха вещите в писмо и четмо духовници, свиваха рамене, понеже не познаваха чуждия обичай, и казваха: „Глупак някакъв пътува, защото кой ще се съгласи или ще спори с него, щом не е виждал с очи оная мома!“ А Збишко продължаваше пътя си с все по-голяма тревога и все по-голяма бързина. Никога той не беше преставал да обича своята Данушка, но в Богданец и Згожелице, като „се съветваше“ едва ли не всеки ден с Ягенка и се любуваше на нейната хубост, не тъй често мислеше за онази, а сега денем и нощем тя беше пред очите му и не излизаше нито от паметта му, нито от мислите му. Дори насън той я виждаше пред себе си — с коса, разпусната по плещите, с лютня в ръка, с червени обувки и венче на глава. Тя протягаше към него ръце, а Юранд я отдръпваше от него, Сутрин, когато сънищата изчезваха, веднага идваше на тяхно място още по-голямата тъга и никога в Богданец Збишко не беше обичал тази девойка така, както започна да я обича именно сега, когато не беше сигурен, че са му я отнели.