Минаваше му също през ума, че са я оженили вероятно насила и, разбира се, не я осъждаше, защото тя бе още дете и не можеше да има своя воля. Затова пък се възмущаваше в душата см от Юранд и от княгинята, а когато помислеше за Данушкиния мъж, кръв му капеше от сърцето и той изглеждаше страшно слугите, които возеха под платнените обвивки оръжието. И той решаваше в себе си, че няма да престане да й служи и че ако дори я завари жена на друг, и тогава трябва да сложи в краката й пауновите пера. Но в тези мисли имаше повече мъка, отколкото утеха, защото съвсем не знаеше какво ще прави после.
Утешаваше го само мисълта за голямата война. Макар и да не му се искаше да живее без Данушка, той не се заричаше непременно да загине, а, напротив — чувствуваше, че войната тъй ще увлече душата и паметта му, та ще го избави от всякакви други тъги и грижи. А голямата война като че ли витаеше във въздуха. Не се знаеше откъде идваха слуховете за нея, защото между краля и ордена имаше мир, обаче навсякъде, където минаваше Збишко, не се говореше за нищо друго. Хората имаха нещо като предчувствие, че това трябва да стане, а някои казваха открито: „Защо сме се обединили с Литва, ако не за да отидем срещу тези кръстоноски вълци? Трябва да свършим с тях веднъж за винаги, за да не ни ръфат дроба.“ А други пък казваха: „Полудели монаси! Малко ли им беше Пловце! Смъртта виси над тях, а те и Добжинската земя глътнаха, но ще я повърнат заедно с кръв…“ И се готвеха по всичките земи на кралството, спокойно, без самохвалство, както обикновено за бой на живот или смърт, ала с глухото ожесточение на могъщ народ, който твърде дълго е понасял обидите и най-сетне е почнал да се готви за страшно възмездие. По всички имения Збишко срещаше хора, убедени, че ако не днес, то утре ще трябва да възседнат коня, и дори се учудваше на това, защото мислеше, както и всички други, че работата ще дойде до война, но все пак още не беше чувал, че тя ще започне толкова скоро. Не му минаваше и през ума, че жаждата на народа този път изпреварва събитията. Той вярваше на другите, не на себе си, и сърцето му се радваше при вида на тая предвоенна възбуда, която срещаше на всяка стъпка. Навсякъде всички други грижи отстъпваха пред грижите за коня и въоръжението, навсякъде с голяма съсредоточеност преглеждаха копията, мечовете, секирите, пиките, шлемовете, броните, ремъците на железните нагръдници на бойните коне и на тежките им покривки. Ковачите денем и нощем удряха с чуковете железните плочки и изковаваха дебели тежки брони, които изнежените западни рицари едвам можеха да подигнат, но които с леснина носеха яките владелци на земите на Малополша и Великополша. Старците изваждаха от скриновете в килерите плесенясали кесии със сребро, за да подготвят децата за войната. Веднъж Збишко нощува у богатия шляхтич Бартош от Беляви, който имаше двайсет и двама сина здравеняци и беше заложил много земя на манастира в Лович, за да купи двайсет и две ризници, толкова шлемове и друго въоръжение за войната. Ето защо Збишко, макар да не беше чул нищо за това в Богданец, също мислеше, че ще трябва веднага да тръгне към Прусия и благодареше богу, че е тъй добре подготвен за войната. И наистина неговите доспехи предизвикваха навсякъде възторг. Вземаха го за син на велможа, а когато казваше на хората, че е само обикновен шляхтич и че такова оръжие може да се купи от немците, стига да се плати добре със секирата, всички сърца се изпълваха с желание за воюване. И мнозина, като виждаха доспехите му, не можеха да потулят завистта си, догонваха Збишко на пътя и питаха не желае ли да се бие за въоръжението си. Но той бързаше и затова не искаше да се бие, а чехът натягаше арбалета. Збишко престана дори да окачва по странноприемниците дъската с поканата, защото разбра, че колкото повече се отдалечава от границата и навлиза навътре в страната, толкова по-малко хора познаваха този обичай и толкова повече го смятаха за глупак.
В Мазовия по-малко се говореше за война. И тук вярваха, че тя ще стане, но не знаеха кога. Във Варшава беше спокойно, толкова повече, че дворът живееше в Чеханов, който княз Януш след предишното литовско нападение беше преустроил или по-право издигнал целия отново, защото от стария Чеханов беше останал само замъкът. Във варшавската крепост Збишко беше приет от Яшко Соха, управител на замъка, сина на воеводата Абрахам, паднал в боя при Ворскля. Яшко познаваше Збишко, защото беше го виждал при княгинята в Краков, и на драго сърце го нагости, а той, преди да седне да яде и пие, веднага почна да го разпитва за Дануша и дали се е оженила заедно с другите придворни девойки на княгинята.