Но Соха не можа да му отговори. Князът и княгинята живеели в чехановския замък още от началото на есента. Във Варшава останали за охрана само малък брой стрелци и той. Чувал, че имало в Чеханов разни празненства и сватби, както става обикновено преди коледните пости, но коя от придворните се е оженила а коя е останала, за това, като човек: женен, не е разпитвал.
— Мисля все пак — каза той, че Юрандовата дъщеря не се е оженила, защото това не би могло да стане без Юранд, а не съм чувал гой да е идвал. Сега на гости у княза са двама вождове от Ордена; единият от Йоханисбург, а другият от Щитно, и с тях, изглежда, има още някои гости-чужденци. — а в такъв случай Юранд никога не идва, защото само видът на белия плащ го докарва до бяс. Така че, щом не е бил там Юранд, не е имало и сватба! Пък ако искаш, ще пратя бързоходец да попита и ще му поръчам да се върне бързо, ако и да съм убеден, че ще намериш Юрандовата щерка още девойка.
— Аз сам още утре ще потегля, а за утехата бог да те награди. Щом си починат конете, тръгвам, защото няма да имам мира, докато не узная истината. Господ да ти плати, защото изведнъж ми олекна.
Соха обаче не се задоволи с това и почна да разпитва шляхтичите, които бяха случайно в замъка, а също и войниците дали някой не е чул нещо за сватба на Юрандовата дъщеря. Никой не беше чул такова нещо, при все че се намираха такива, които са били в Чеханов и дори са присъствували на някои сватби; „Освен ако някой я е взел през последните седмици или през последните дни.“ И наистина можеше и така да бъде, защото в онези времена хората не си губеха времето за обмисляне. И Збишко отиде да спи много ободрен. Като си легна, се питаше дали да натири още утре Сандерус, но си помисли, че този нехранимайко може да му бъде полезен със своите познания по немски език, когато потегли срещу Лихтенщайн. Помисли също, че Сандерус не го е излъгал, и макар че му струваше много скъпо, защото ядеше и пиеше по кръчмите за четворица, все пак беше услужлив и проявяваше към новия си господар известна привързаност. Освен това той умееше да пише, с което превъзхождаше оръженосеца чех, па и самия Збишко.
Всичко това накара младия рицар да позволи на Сандерус да пътува с него до Чеханов, което го зарадва много не само заради „издръжката“, но и защото забеляза, че в доброто общество на Збишковата свита той среща по-голямо доверие и по-лесно намира купувачи за своята стока, След още едно нощуване в Населск, като пътуваха нито много бързо, нито твърде бавно, те видяха на другия ден привечер стените на чехановския замък. Збишко се спря в кръчмата, за да си сложи доспехите и да влезе в замъка според рицарския обичай с шлем и с копие в ръка, после възседна огромния, спечелен в боя кон, прекръсти се и тръгна напред.
Но не беше изминал и десетина крачки, когато чехът, който яздеше отзад, го настигна и каза:
— Ваша милост, зад нас идат някакви рицари, като че са кръстоносци.
Збишко обърна коня и видя на не повече от стотина крачки зад себе си блестяща група хора, начело на която яздеха двамина рицари на едри померански коне, и двамата в пълно въоръжение, всеки от тях с бял плащ и черен кръст на него и на шлема с висока китка паунови пера.
— Божичко, кръстоносци! — рече Збишко.
И неволно се наведе на седлото и спусна копието към ухото на коня, а чехът, като видя това, си плю на ръцете, за да не му се хлъзга в тях дръжката на секирата.
Слугите на Збишко, хора опитни и запознати с военния обичай, също се приготвиха — не за бой наистина, защото в рицарските битки слугите не вземаха участие, но за да отмерят място за конна битка или да утъпчат покритата със сняг земя за пеши двубой. Само чехът в качеството си на шляхтич се готвеше за работа, но и той се надяваше, че Збишко ще преговаря, преди да нападне, и дори много се зачуди, че младият пан наведе копието, без да е извикал на двубой противника.
Но и Збишко се опомни навреме. Той се сети за безумната постъпка край Краков, когато непредпазливо искаше да нападне Лихтенщайн, и всичките нещастия, които го сполетяха от това, та дигна копието, даде го на чеха и без да вади меча, препусна коня към орденските рицари. Като ги наближи, забеляза, че освен тях имаше още и трети рицар, също с пера на главата, и четвърти невъоръжен, дългокос, който, изглежда, беше мазур.