Като ги видя, той си каза:
„Обещах в затвора на моята дама не три китки пера, а толкова, колкото пръсти имам на ръцете, но ако това не са пратеници, три бих могъл да имам още сега.“
Помисли обаче, че това трябва да са именно някакви пратеници при мазовецкия княз, та въздъхна и се обади високо:
— Слава на Исуса Христа!
— Во веки веков — отговори дългокосият невъоръжен ездач.
— На добър час!
— И вам, пане.
— Слава на свети Георги!
— Той е наш покровител. Здравейте, пане спътнико.
Те се поклониха един другиму, после Збишко каза кой е той, с какъв герб, какъв боен призив има и откъде иде при мазовецкия двор; а дългокосият рицар го осведоми, че се казва Йендрек от Кропивница и че води гости на княза: брат Готфрид, брат Ротгер и пан Фулко дьо Лорш от Лотарингия, който е гост на кръстоносците и иска да види със собствените си очи мазовецкия княз, както и княгинята, дъщерята на славния „Кинстут“.
Докато си изброяваха имената, чужденците-рицари седяха изправени на конете и навеждаха един след друг покритите си с железни шлемове глави, защото великолепното въоръжение на Збишко караше да мислят, че князът е изпратил да ги срещне някой знаменит рицар, може би негов роднина или син.
А Йендрек от Кропивница продължи:
— Вождът или, казано по нашему, началникът на Йоханисбург е на гости у нашия княз, комуто разказа, че тези трима рицари имали горещо желание да му дойдат на гости, но не смеели, а особено рицарят от Лотарингия; понеже е отдалече, той мислел, че току зад границата на кръстоносците живеят вече неверници, с които войната не престава. Като гостоприемен владетел, князът ме изпрати веднага на границата, за да ги преведа без опасност между замъците.
— Значи, без вашата помощ те не биха могли да минат?
— Нашият народ страшно мрази кръстоносците не толкова заради техните нападения — защото и ние „надничаме“ у тях, — колкото заради тяхното коварство, защото, ако кръстоносецът те прегърне и отпред те целуне в устата, той в същото време е готов да ти забие нож в гърба, а това е гаден обичай и много противен на нас, мазурите… Ех, то се знае!… Всеки ще приеме под покрива си немеца и няма да обиди госта си, но е готов да му прегради пътя. А има и такива, които само това правят — за отмъщение или за слава, дай боже всекиму.
— Ами кой между вас е най-славният?
— Има един такъв и по-добре за немец е да види смъртта, отколкото него: казва се Юранд от Спихов.
Сърцето на младия рицар трепна, като чу това име, и той реши веднага да разпита Йендрек от Кропивница.
— Зная! — рече. — Чувал съм, той е онзи, чиято дъщеря Данута беше придворна на княгинята, преди да се ожени.
И като каза това, той със стаен дъх загледа право в очите мазовецкия рицар, който му отговори с голямо учудване:
— Кой ви каза това? Та тя е още мъничка. Случва се наистина и такива понякога да се женят, но дъщерята на Юранд не се е оженила. Излязох от Чеханов преди шест дена и я видях при княгинята. Как ще се жени през постите?
Збишко слушаше и напрягаше всички сили на волята си да не сграбчи мазура за шията и да не му извика: „Господ да ти плати за новината!“ — но се въздържа и рече:
— Чувах нещо, че Юранд я дал някому.
— Княгинята искаше да я ожени, не Юранд, но не можа нищо да направи против неговата воля. Искаше да я даде на един рицар в Краков, който се бил обрекъл на девойката и когото тя обича.
— Обича ли го? — извика Збишко.
Йендрек го погледна проницателно, усмихна се и рече:
— Знаете ли, вие като че ли премного разпитвате за тази девойка.
— Разпитвам за познатите си, при които отивам.
Лицето на Збишко едва се виждаше под шлема освен очите, носа и малко от бузите, но носът и бузите му бяха тъй червени, та дяволитият мазур, който беше шегобиец, рече:
— Навярно от студа лицето ви се е зачервило като великденско яйце!
А момъкът се обърка още повече и отговори:
— Навярно…
Те тръгнаха, като яздеха известно време в мълчание, само конете пръхтяха и изпущаха от ноздрите си струи пара, а чужденците-рицари почнаха нещо да си говорят. Но след малко Йендрек от Кропивница запита:
— Ами как ви казваха, защото не чух добре?
— Збишко от Богданец.
— Я гледай! Та и онзи, който се бе обрекъл на Юрандовата, май се казваше така.
— Да не мислите, че ще отрека? — отговори бързо и гордо Збишко.