— Та и няма защо. Боже мили, значи, вие сте оня Збишко, комуто девойката покри главата с булото си! Като се върнах от Краков, всички придворни девойки говореха само за вас, а на мнозина дори сълзи течеха по бузите, като слушаха. Това сте вие! Ех, че радост ще има сега при двора… защото и княгинята ви обича.
— Господ да я благослови и вас също за добрата вест… Защото, като ми казаха, че се е оженила, цял изтръпнах.
— Как тъй ще се ожени!… Примамливо късче е тази девойка, защото нейната зестра е целият Спихов, но въпреки че при двора има много хубави момци, никой не я е погледнал в очите, защото всеки уважава и нейната постъпка, и вашата клетва. Тя и княгинята не би допуснала това. Ех, че радост ще има! Да си кажа правото, понякога се шегуваха с девойката. Някой ще й каже: „Няма да се върне твоят рицар“ — а тя само потропне с пети: „Ще се върне! Ще се върне!“ — при все че неведнъж, когато й кажеха, че сте се оженили за друга, работата идваше до плач.
Тези думи трогнаха Збишко, но в същото време го хвана яд на хорските клюки и той каза:
— Който е дрънкал за мене такива неща, ще го извикам на двубой!
А Йендрек от Кропивница се разсмя:
— Жените й говореха на яд! Ще извикате на бой жените ли? С меч срещу хурка нищо не можеш стори!
Зарадван, че бог му прати такъв весел и приказлив спътник, Збишко почна да го разпитва за Дануша, после за обичаите при мазовецкия двор и пак за Дануша, най-сетне обаче, като си спомни за обетите си, разказа на Йендрек какво беше чул по пътя за войната — как хората се готвят за нея, как я чакат ден след ден, а накрая попита дали в мазовецките княжества мислят същото.
Но шляхтичът от Кропивница не мислеше, че войната е тъй близка. Хората разправяли, че не можело да бъде иначе, но той бил чул как веднъж сам князът казал на Миколай от Длуголяс, че кръстоносците са си глътнали езиците от страх и че стига кралят да настои, ще отстъпят и Добжинската земя, която заграбиха, защото се боят от неговата сила — или най-малкото ще протакат работата, докато се подготвят добре.
— Впрочем — каза той — князът наскоро ходи в Малборг, дето поради отсъствието на магистъра го посрещнал великият маршал и уредил в негова чест състезания, а сега у княза гостуват кръстоносни вождове, а ето и нови гости идат…
Тук той се позамисли и след малко добави:
— Хората разправят, че тези кръстоносци не идват току-така у нас и у княз Жемовит в Плоцк. Казват, че им се било искало в случай на война нашите князе да не помагат на полския крал, а на тях, пък ако не успеят да постигнат това, поне да ги убедят да стоят настрана, но това няма да го бъде…
— Няма да го бъде! Как бихте останали у дома си? Та нали вашите князе са обвързани и подчинени на полското кралство. Мисля, че не бихте останали.
— Няма да останем — отвърна Йендрек от Кропивница.
Збишко погледна отново чужденците-рицари и техните паунови пера.
— Та и тези ли затова отиват?
— Това са братя от Ордена, може и затова да отиват. Кой ги знае?
— А този третият?
— Третият иде от любопитство.
— Трябва да е някой от знаменит род.
— Да! След него идат три обковани коли, натоварени с отлично въоръжение, и девет души свита. Струва си с такъв да се биеш! Чак слюнки да ти потекат от устата.
— И не можете ли?
— Как така! Князът ми е заповядал да ги пазя. Косъм от главата им няма да падне до Чеханов.
— Ами ако аз ги извикам на двубой? Ако биха поискали да се бият с мене?
— Тогава трябва първо да се биете с мене, защото, докато съм жив, това няма да стане.
Като чу тия думи, Збишко погледна дружелюбно младия шляхтич и рече:
— Вие разбирате що е рицарска чест. С вас няма да се бия, защото съм ваш приятел, но в Чеханов, ако е рекъл господ, ще намеря причина да се скарам с немците.
— В Чеханов правете, каквото искате. Там няма да мине без някои състезания, та може работата да дойде и до двубой, само князът и кръстоноските вождове да разрешат.
— Аз имам една дъска, на която е написана покана за всеки, който не признае, че панна Данута, дъщерята на Юранд, е най-добродетелната и най-хубавата мома на света. Но знаете ли… навсякъде хората само свиваха рамене и се смееха.
— Защото това е чужд обичай и Да си кажем правото, и глупав, който нашите хора не познават освен някъде по границите. Ето и този лотарингец закачаше по пътя шляхтата и искаше да признават някаква си негова дама за най-добра от всички. Но никой не го разбираше, а сбиване аз не допущах.
— Как така? Искал да признаят неговата дама за най-добра? Я го гледай! Няма ли срам?
Тук той погледна чужденеца-рицар, сякаш искаше да се убеди как изглежда човек, който няма срам, но трябваше да признае в душата си, че Фулко дьо Лорш съвсем не приличаше на обикновен нехранимайко. Напротив, изпод спуснатия наличник на шлема гледаха добри очи и се подаваше младо и изпълнено с някаква тъга лице.