— Сандерус! — извика внезапно Збишко.
— Заповядайте — отговори немецът и се приближи.
— Я попитай този рицар коя е най-добродетелната и най-прекрасната мома на света.
— Коя е най-прекрасната и най-добродетелната мома на света? — попита Сандерус.
— Улрика дьо Елнер! — отговори Фулко дьо Лорш. После вдигна очи към небето и почна да въздиша.
А страшно възмутеният Збишко просто се задъха от това богохулство и го обхвана такъв буен гняв, та закова на място коня; но докато успее да продума, Йендрек от Кропивница застана между него и чужденеца и каза:
— Тук няма да се разправяте.
Но Збишко се обърна към продавача на реликви:
— Кажи му от мое име, че обича кукумявка.
— Моят господар казва, благородни рицарю, че обичате кукумявка! — повтори като ехо Сандерус.
Вместо отговор Фулко дьо Лорш пусна юздите и с дясната ръка почна да разкопчава и да снема желязната си ръкавица, след това я хвърли в снега пред Збишко, а той кимна на своя чех да я вдигне с острието на копието.
Тогава Йендрек от Кропивница се обърна към Збишко със сърдито лице и викна:
— Няма да се биете, казвам ви, докато аз съм страж. Няма да позволя нито нему, нито вам.
— Та нали не аз го извиках, а той мене.
— Ала заради кукумявката. Стига вече, пък ако някой се противи… Внимавайте!… И моят меч е подръка.
— Аз не искам да се бия с вас.
— А ще трябва да се биете с мене, защото съм дал клетва да браня онзи.
— Тогава как ще стане? — запита упоритият Збишко.
— Чеханов че е далече.
— Но какво ще си помисли чужденецът?
— Нека вашият човек му каже, че тук двубой не може да стане и че вие трябва да получите по-напред разрешение от княза, а той от кръстоноските вождове.
— Ех! Ами ако не разрешат?
— Все ще се намерите някъде! Стига приказки.
Збишко видя, че нищо не може да се направи, разбираше, че Йендрек от Кропивница наистина не може Да допусне двубоя, затова повика отново Сандерус да обясни на лотарингския рицар, че те ще се бият едва след пристигането в замъка. Дьо Лорш изслуша думите на немеца, кимна с глава в знак, че разбира, а после протегна на Збишко ръка, подържа неговата малко и я стисна здраво три пъти, което според рицарските обичаи означаваше, че трябва да се бият дето и да е и когато и да е. После, привидно примирени, потеглиха към чехановския замък, чиито тъпи кули вече се виждаха на фона на заруменялото небе.
Те пристигнаха още по светло, но докато се назоват при портите на замъка и докато им спуснат моста, настъпи дълбока нощ. Прие ги и угости познатият на Збишко Миколай от Длуголяс, който беше началник на охраната в състав от няколко рицари и триста безпогрешни горски стрелци. Веднага след пристигането си Збишко узна за голямо свое огорчение, че дворът отсъствува. Князът в желанието си да почете вождовете от Щитно и Йоханисбург уредил голям лов в девствената гора, на който, за да придаде на зрелището блясък, отишла и княгинята заедно с придворните девойки. От познатите жени Збишко намери само Офка, вдовицата на Кших от Яжомбково, която пазеше ключовете на замъка. Тя му се зарадва много, защото, откакто се бяха върнали от Краков, разказваше всекиму, щял не щял, за любовта му към Дануша и за случката с Лихтенщайн. Тия разкази й създаваха голяма известност сред по-младите дворяни и девойки, тя беше благодарна на Збишко и сега гледаше да утеши младежа в мъката, която го обхвана поради отсъствието на Дануша.
— Няма да я познаеш — казваше тя. — На момичето годините настъпват и шевовете на дрехите й започват да се пукат под шията, защото всичко в нея набъбва. Тя не е вече такъв дребосък, какъвто беше, и иначе те обича, не както по-рано. Сега стига само някой да викне на ухото й „Збишко!“ — и сякаш с жило я пробожда. Такава е тя нашата — на всички жени съдба, и срещу нея нищо не може да се направи, защото то е по божия повеля… Ами твоя чичо, казваш, бил здрав? Защо не дойде и той?… Да, такава е съдбата… Тъжно, тъжно е за жената да е сама на света… Слава богу, че девойката не си изпочупи краката, защото всеки ден се качва на кулата и гледа към пътя… Всяка от нас има нужда от приятелство…
— Само ще нахраня конете и ще отида при нея, макар да е нощ, ще тръгна — отговори Збишко.
— Добре, но си вземи от замъка водач, защото ще се заблудиш в гъстата гора.
И още на вечерята, която Миколай от Длуголяс уреди за гостите, Збишко го уведоми, че ще тръгне веднага да стигне княза, и помоли за водач. Уморените от пътя орденски братя се събраха след гощавката около огромните камини, в които горяха цели борови пънове, и решиха да тръгнат едва на другия ден, след като си починат. Но дьо Лорш, като разпита за какво се отнася, изяви желание да тръгне заедно със Збишко под предлог, че иначе може да закъснеят за лова, който той искаше да види непременно.