— И правото да спи с жена ми?! — рече той със зла ирония. Но след кратък размисъл добави: — Бих могъл да опитам. С по-голямо удоволствие бих пръснал злия му мозък. Но вероятно… да, вероятно трябва да разговарям… Аз дори бих направил опит да се самоунижа. Ще ми бъдеш ли опора, братко Парвус? Не бива да го заплюя в лицето. Ще укрепиш ли духа ми?
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
На следващата вечер напуснахме Ню Авалон. Сър Роджър и аз тръгнахме в малък, невъоръжен спасителен звездолет. Самите ние не бяхме по-добре защитени. Аз имах расото си и молитвената си броеница — нищо повече. Той бе сложил йоманеки жакет и тесни панталони до глезените, но наред с това носеше меч и кама, а позлатените му шпори дрънчаха върху ботушите. Едрото му тяло се настани в пилотската седалка като в седло. Опитваше се да си придаде смирено изражение, но погледът му излъчваше хладина.
Бяхме казали на командирите, че ще извършим само кратък полет, за да огледаме нещо, което сър Роджър бил забелязал. Лагерът усети лъжата и зашумя неспокойно. Червения Джон строши две тояги, преди да възстанови реда. Докато се качвах на кораба, имах чувството, че нашето начинание е обречено.
Мъжете седяха съвсем тихо. Вечерта беше безветрена, нашите знамена висяха по пилоните и аз забелязах колко избелели и изпокъсани са те.
Корабът разцепи синевата и навлезе в мрака като низвергнатия Луцифер. Мярна ми се някакъв боен кораб, патрулиращ в орбита, и да си призная, бих се чувствал далеч по-спокоен, ако имах онези големи бомбарди зад гърба си. Но ние бяхме принудени да използваме единствено тази беззащитна черупка. Сър Оуен бе съвсем ясен, когато за втори път се свързахме с него по далекоговорителя.
— Ако желаеш, Дьо Турнвил, ние ще те приемем за преговори. Но трябва да дойдеш сам, в най-обикновен спасителен кораб и невъоръжен… О да, много добре, можеш да вземеш своя свещеник със себе си. Ще ти съобщя необходимите орбитални координати. Моят кораб ще те пресрещне на съответното разстояние. Ако телескопите и детекторите покажат някакъв признак за предателство, незабавно ще се насоча към Уерсгориксан.
Корабът набираше скорост, а вътре в нас мълчанието ставаше все по-плътно. Веднъж се осмелих да подхвърля:
— Ако двамата можете да се помирите, това ще възвърне куража на нашите хора. Мисля, че тогава те наистина ще бъдат непобедими.
— Аз и Кетрин? — попита прегракнало сър Роджър.
— О, нне, не, аз… имах предвид вас и сър Оуен — отвърнах, заеквайки. Но изведнъж ми просветна: та аз действително имах предвид господарката. Самият Оуен сам по себе си беше едно нищожество. Сър Роджър беше единственият, на когото се крепеше цялата ни надежда. Но той не би могъл да издържи още дълго, разлъчен от онази, която бе завладяла душата му. Тя и техните деца бе причината, поради която тръгна така смирено да моли сър Оуен за снизхождение. Все по-далеч и по-далеч. Планетата се смали зад нас и заприлича на потъмняла монета. Никога не се бях чувствал така самотен, даже когато за пръв път бяхме откъснати от нашата Земя.
Най-сетне съзряхме няколко планети от посоченото ни съзвездие. После видях как нарасна издълженият тъмен корпус на звездолета, който задочна да синхронизира скоростта си с нашата. Бихме могли да хвърлим с ръка бомба срещу него и да го унищожим. Но сър Оуен знаеше добре, че никога не бихме направили това, докато лейди Кетрин, Робърт и Матилда са на борда. В този — момент една магнитна котва издрънча по нашия корпус. Корабите се приближиха плътно един до друг, портал срещу портал — една студена целувка. Отворихме нашия шлюз и зачакахме.
Навън излезе триумфално самият Бранитар, но се сви, когато забеляза меча и камата на сър Роджър.
— Уговорката беше да сте без оръжие! — рече рязко той.
— А? О, да. Да, разбира се. — Баронът погледна унило към оръжията върху пояса си. — Никога не съм смятал… те са като шпорите ми — знак за моето положение, нищо повече.
— Предай ги — заповяда Бранитар. Сър Роджър ги свали от пояса си и ги даде на уерсгореца така, както бяха в ножниците. Бранитар ги предаде на друг синьокож и собственоръчно ни претърси.
— Няма скрити огнестрели. — Почувствах как бузите ми запламтяха от обидата, но сър Роджър, изглежда, не обръщаше внимание на нищо.
— Много добре — рече Бранитар, — последвайте ме.
Спуснахме се по един коридор към салонната кабина. Сър Оуен седеше зад масата от инкрустирано дърво. Изглеждаше мрачен в дрехите от черно кадифе, но по ръцете му блестяха бижута. В едната от тях, отпусната на масата, имаше огнестрел. Лейди Кетрин бе облякла сива рокля. Главата й бе забрадена като на монахиня. Тя бе пропуснала да прибере един немирен кичур коса, който бе паднал върху челото като тлеещ огън. Сър Роджър се закова на прага на кабината.