После се обърна и се отдалечи безшумно с босите си крака.
Лейла не посмя да я върне обратно и отново да й поиска обяснение за поведението и сълзите на майка си. Маджида беше само робиня и нямаше право да премълчава пред нея страховете и тъгата на господарката си! Ако беше нещо действително сериозно, верността и предаността на Маджида изискваха да се довери на дъщерята и двете да предприемат нещо, за да помогнат на Ив.
Лейла се опита да потисне нарастващото си недоволство, отпи от изстудената вода с лимон, изяде една маслина, отхапа от един сочен плод. Тишината на градината постепенно успокои напрегнатите й сетива, тя се отпусна на възглавниците и затвори очи. Може би все пак нямаше нищо сериозно, може би майка й тъгуваше само защото скоро щеше да загуби единствената си дъщеря, да я предаде в ръцете на чужд мъж. Двете бяха много близки. Не. Ив почваше да се държи странно и ставаше замислена и мрачна винаги когато станеше дума за делата на кръстоносците. Лейла реши, че никога вече няма да споменава пред майка си тези варвари, за да не я тревожи излишно. Сигурно сега се тревожеше за съдбата на рицаря Дьо Варен.
Лейла разтърси недоволно глава и се постара да прогони неканените мисли за ранения мъж. Нямаше да му позволи да я извади от равновесие, никога.
Ги дьо Варен се взираше с неподвижно лице през тясната решетка на прозореца. Отдавна беше престанал да брои железните пръчки и тухлите в стената, да наблюдава мравките, които пълзяха по камъните, и бръмбарите, които с усилие мъкнеха сламки по пода. Удари с юмрук решетката и остра болка прониза раненото му рамо. Изражението му обаче не се промени. Добре познатото чувство, че е обречен да изгние в тесния затвор, се надигна отново в гърдите му, от всички пори на тялото му изби студена пот. Отчаян, мъжът се вкопчи в железните решетки и пое жадно ароматния нощен въздух. Той му напомняше за другия свят, свят, който беше отвън и към който той се стремеше. Свят на светлина и свобода.
Къде, по дяволите, се губеше Лейла? Защо не идваше да го види? Повече от две седмици не беше виждал никого, освен проклетия арабски лекар и навъсения началник на стражата, който не криеше омразата си към християните. Е, поне раната му беше заздравяла, състоянието му постоянно се подобряваше, болката в рамото почти не се усещаше, разбира се, когато не правеше резки движения. Не можеше да се оплаче от лечението. Той оцеля и живееше, за разлика от мъжете, които изминаха заедно с него трудния път до Анадола.
Ги дьо Варен затвори очи. Стоновете на умиращите спътници кънтяха болезнено в ушите му. Нападението беше толкова неочаквано, че повечето мъже вече лежаха с пронизани гърла в праха, преди да са успели да издадат дори звук. Малкото приятели от миналите дни загинаха в лютата битка. Последното, което чу Ги, беше викът на един от старите му другари, който се отбраняваше ожесточено срещу дузина нападатели, вик на предупреждение да бяга и да се спасява, защото всичко е изгубено. Само след миг старият рицар падна, пронизан от острието на вражеския ятаган. Ги помнеше само, че продължи да се бие като бесен и успя да си проправи път навън от теснината. Помнеше още как бягаше и бягаше и най-после, изтощен до смърт, рухна в малка, скрита зад дърветата пещера.
Дни наред се кри там, измъчван от адската горещина, видя безброй войници да препускат покрай него и да го търсят. Когато жаждата стана непоносима, когато не издържа повече в тъмния затвор, грабна меча си и излезе навън, решен да се върне в града пеш. Ала не стигна далеч…
Може би някои от спътниците му все пак бяха успели да се спасят? Може би и те бяха затворени в това отвратително подземие, за да изтръгнат от принца още по-висок откуп? Гняв и безпомощна ярост разкъсваха гърдите му. Нямаше кого да попита. Никой от пазачите не разбираше друг език, освен арабски, дори лечителят разговаряше с пациента си единствено с езика на знаците. Малкото, което рицарят беше научил от езика на неприятелите си, не му помагаше да узнае истината.
Къде беше Лейла? Трябваше да я види, да чуе гласа й. Когато вратата се отвори с изнервящо скърцане, Ги се скова. Четирима пазачи нахлуха в килията и размахаха заплашително голите си ятагани. Рицарят знаеше какво означава това: арабският лекар идваше да прегледа раната и да се осведоми за състоянието му.
Как му беше омръзнало това тъмно лице! Винаги, когато поглеждаше Синджар Ал-Азис, в ума му изникваше образът на Лейла. Какво ли преживяваше бедната в обятията на този арабски развратник? Съдбата беше безмилостна към това невинно християнско момиче.
— Лейла! Къде е Лейла? Искам да видя Лейла! — Ги дьо Варен изкрещя тези думи с пълен глас, макар да знаеше, че пазачите няма да го разберат, дори няма да го чуят. Изпращаха му все мрачни, неразговорливи типове, които не разменяха нито дума помежду си. Без да го е грижа за присъствието им, той се заразхожда из тясното помещение като лъв в клетка.