Знаеше, че той също не може да заспи. Дъхът му излизаше на тласъци. Изглеждаше напрегнат и сякаш някакви тежки мисли му пречеха да се отпусне. И с нея беше така.
Когато бурята се отдалечи, Лейла си спомни за какво бяха говорили преди: за брат й Роджър Жерве, когото не познаваше, и защо Ги дьо Варен бе премълчал пред майка й истината за предателството му. Гневното му избухване беше изяснило само едно: че той не иска да й стори нищо лошо и гори от желание по-скоро да се отърве от нея. Така беше и с нея. Още повече след тази нова загадка, възникнала помежду им, онова властно привличане, което тя не можеше да си обясни и за което не смееше дори да мисли.
Най-много я измъчваха последните му думи, които се бяха настанили трайно в съзнанието й: „Желая ви и искам да станете моя.“ Никога нямаше да забрави пламъка в сините очи, когато ги бе произнесъл. А сега той лежеше до нея, топлината на тялото му се пренасяше в нейното и болезнено й напомняше прегръдката му. Трябваше да напрегне цялата сила на волята си, за да мисли за нещо друго.
Не можеше да разбере защо скъсването между брат й и Ги дьо Варен е толкова дълбоко и окончателно. Тук нещо не беше наред. След всичките тези години на вярно приятелство фактът, че двамата се бяха сражавали един срещу друг във въстанието срещу крал Хенри, не можеше да породи такава непримирима омраза. Още повече, че самият владетел беше помилвал победения. Щом кралят на Англия можеше да прости на заблудения и да го върне в двора си, защо лорд Дьо Варен отказваше да стори същото? Лейла размишляваше трескаво. Дали да го попита? Не, това вероятно щеше да означава нова бурна караница. Нямаше ли път някъде по средата?
Най-после Лейла не издържа. Тя пое дълбоко въздух, за да си вдъхне смелост, подпря се на лакът и пошепна, като се стараеше да не го докосва:
— Спите ли, лорд Дьо Варен?
Тихият й въпрос сякаш изпрати запалена стрела по вените му. Нима тази жена не проумяваше какво му причинява? Естествено, че не можеше да спи, когато тя лежеше само на сантиметри от него и дори най-лекото й движение го караше да трепери от страст.
Докато бушуваше бурята, той я бе държал в обятията си и това беше най-жестокото мъчение, на което някога го бяха подлагали. С всеки рев на вятъра, с всеки нов щурм на вълните плътското му желание правеше огромен скок. Когато тя неочаквано се откъсна от него и се отдръпна към стената, той въздъхна с неизказано облекчение. Разбира се, би предпочел да задоволи желанието си по друг начин, но беше обвързан с рицарската си клетва. Тази проклета клетва се беше превърнала в тежък товар и заплашваше да го довърши.
— Не — отговори пресипнало той и бързо се изправи. След като знаеше, че тя също е будна, не можеше да има доверие в себе си. Всеки миг щеше да протегне ръка и да я докосне. Ако Лейла искаше да говори с него, по-добре това да стане от известно разстояние.
Ги дьо Варен придърпа с треперещи ръце единия от високите столове към отсрещната стена и тежко се отпусна на седалката. После потърка очи и попита с едва скривано нетърпение:
— Какво ви тревожи, лейди Лейла?
Тонът му я стресна. Очевидно беше раздразнен и всеки момент можеше да избухне отново. Защо напусна така прибързано общото им легло? Може би беше по-добре да премълчи. Освен това тя не искаше да има нищо общо нито с него, нито с брат си. Защо тогава държеше да го знае?
— Попитахте ме дали спя и аз отрекох. Какво ви потиска, лейди Лейла? Хайде, говорете най-после!
Е, ако не пожелаеше да й отговори, имаше право да го стори. Тя навлажни с език пресъхналите си устни.
— Защо омразата ви към брат ми е толкова дълбока и вечна, лорд Дьо Варен? — Ето че най-после го каза.
Ги дьо Варен изруга дрезгаво и Лейла трепна уплашено. Защо се поддаде на любопитството си? Отговорът му я свари неподготвена.
— Той извърши непростима грешка, като последва в битката Симон дьо Монфор, граф Лейчестър, който водеше разбунтуваните барони срещу крал Хенри.
— Какви са тези барони?
— Така се наричат рицарите, които притежават собствена земя. Те са васали на краля и се подчиняват пряко на него.
— И вие ли сте барон?
— Не, моите земи са по границата. Аз съм провинциален земевладелец и прекият ми господар е братовчед ми Джон дьо Варен, граф Съри. Когато има война, се бия под неговите знамена. Обаче Варен Касъл, където живея, и заобикалящите го земи по границата с Уелс са моя неприкосновена собственост, както и голямото имение в Съри, което получих по наследство.