— А брат ми Роджър? Той барон ли е?
— Не. Той има същия ранг като моя, макар че на времето Уилям, искам да кажа баща ви, признаваше краля за свой единствен господар. Упоритостта и непокорството очевидно са семейни черти. — Той въздъхна тежко и заключи: — Стига вече сме говорили за това. Спете сега.
Лейла не беше ни най-малко доволна от отговора и продължи да задава въпроси:
— Въпреки това не мога да повярвам, че единствено заблудата на брат ми, тласнала го да се обърне срещу законния крал, е могла да породи такава жестока омраза между двама ви. Нали крал Хенри го е помилвал? Защо вие продължавате да го мразите? Защо жадувате за отмъщение?
В стаята се възцари потискаща тишина. Лейла усети, че е много близо до истината. Скоро щеше да разбере защо приятелите от детинство са се превърнали в такива ожесточени врагове, но вече не знаеше дали й се иска да го чуе. От гърлото на мъжа се изтръгна ядно проклятие. Макар че беше тъмно, тя усети върху себе си горящия му поглед и не посмя да мръдне от мястото си.
— Какво знаете вие за мъжете, лейди Лейла? — проговори пресипнало Ги дьо Варен. Огромна тежест притискаше гърдите му. Дъхът му пареше. Страшните картини от миналото отново заплашваха да го завладеят и да го повлекат към зейналата пропаст на безумието. Нима Лейла не разбираше каква болка му причинява с необмислените си въпроси?
Той събра всичките си сили и заговори спокойно и вразумително:
— Когато се появи такова остро различие в мненията, то може да направи и от най-добрите приятели ожесточени врагове. Особено когато става въпрос за свещени неща като крал и родина. Лесно е да мразиш, когато бушува война и всичко, което ти е скъпо и мило на този свят, е заплашено от разрушение. — Без да иска, той удари с юмрук по дървената облегалка на стола. — Не говорете повече, лейди Лейла.
— Но вие казахте, че от бунта са минали няколко години — настоя тя, сякаш не бе чула последните заплашителни думи. — Привържениците на краля са извоювали победа, нали? Роджър е бил доста време на заточение, имотите му са били конфискувани. Значи е получил справедливо наказание. Защо тогава продължавате да го мразите, защо искате да му отмъстите? Не разбирам, лорд Дьо Варен.
— Мина повече от година, преди войските на краля да надделеят над бунтовниците — отговори глухо Ги и бариерата, която упорито изграждаше около тази стара история, рухна изведнъж. Раната на миналото се отвори и от нея рукна кръв. Това го накара да произнесе думи, които не беше казвал никому досега: — Никога няма да повярвате, като ви кажа къде прекарах тази година. Хвърлиха ме в едно подземие, толкова тъмно, че едва не ослепях. Толкова ниско, че не можех да стоя дори на колене, камо ли да се изправя. — Ръцете му бяха стиснати в юмруци. По челото му се стичаше студена пот. — Освен това не бях сам. Един от най-добрите ми приятели беше затворен в същата килия, но скоро умря в страшни болки от раните, които бе получил по време на битката. Никой не се погрижи да изнесе трупа му. Оставиха го да изгние на мръсния под.
Ги дьо Варен разтърси глава, за да прогони страшното видение. Гърлото му беше пресъхнало. Вонята на разложения труп пареше в ноздрите му и до днес.
— Не мина много време и плъховете го изгризаха до кости — продължи дрезгаво той. — Най-после онези проклети кучета се сетиха да изнесат скелета му. Дано дяволът ги отнесе в най-горещия кръг на ада! Не ми даваха нищо за ядене и трябваше да засищам глада си със същите тези плъхове, които бяха изяли приятеля ми.
— Замълчете! — изплака Лейла, готова да повърне. Плъховете и всичко, свързано с тях, я отвращаваха и я плашеха до смърт. — Спрете, не мога да слушам повече тази страшна история! Но какво общо има всичко това с Роджър Жерве?
— Разбира се, че има! — изкрещя в отговор Ги и пое дълбоко въздух, за да се овладее. Писъкът на Лейла го върна в действителността. Блъсна стола си с такава сила, че едва не го строши, и се заразхожда из тясното помещение като тигър в клетка. — Така живях цели единадесет месеца. И за всичко това трябва да благодаря на скъпия ви брат. Когато загубихме битката при Лийвс, Роджър Жерве и рицарите му ме подгониха безмилостно. Заловиха ме заедно с още няколко души, когато бяхме съвсем близо до границата. Лично той ме завлече в подземието на Кенилуърт Касъл и ме затвори в черната дупка заедно с тежко ранения ми приятел, за да изгнием там като бесни кучета.
— Не — прошепна задавено Лейла и поклати глава. Очите й бяха разширени от див ужас. — Не мога да повярвам. Нима човек може да бъде толкова жесток?