Лейла се стъписа още повече. Какво можеше да му отговори? Не биваше да му признава, че решението е било взето от баща й, а още по-малко, че не любовта, а съвместната работа е била най-важна за нея. Трябваше да отклони вниманието му.
— Лорд Дьо Варен — започна с треперещ глас тя, — никога ли не сте помисляли, че единствено завещанието на рицаря Ранулф е причина за враждебното отношение на Роджър към вас? Може би аз все пак познавам мъжете малко по-добре, отколкото си мислите.
Ги дьо Варен пое шумно въздух. Пак ли се беше разгневил?
— Не, не сте права. Когато живеехме при Ранулф, Роджър беше искрен и добър. Изобщо не повдигна възражения срещу брака ми с Кристин. А и когато аз гниех в Кенилуърт Касъл, не той стана любовник на жена ми, а един от хората му.
— Може би Роджър не е можел да я направи своя, след като вие сте я притежавали. Желаел я е толкова силно, че я е намразил, защото е принадлежала на вас. — Според нея връзката беше съвсем ясна. Не можеше да разбере как така Ги не я беше разгадал веднага. — Начинът, по който той се е отнесъл с вас след битката при Лийвс, показва, че го е водила единствено жаждата за отмъщение. Вероятно най-важното за него е било да си присвои земите ви, особено онези в Съри, които са щели да станат негови, ако Ранулф не е предпочел вас.
Лейла едва не изпищя, когато Ги изведнъж я сграбчи за талията и я привлече към себе си. Прегръдката му беше задушаваща. Сърцето му биеше като чук. Мускулестото му тяло беше толкова близо до нейното, че й се зави свят.
— Какво правите? Пуснете ме!
— Трябваше да знам, че ще застанете на страната на онзи негодник. Кръвта ви свързва, макар че никога не сте го виждали — изръмжа дрезгаво той. Горещият му дъх опари бузата й.
Лейла напразно се опита да се изтръгне от прегръдката му.
— Пуснете ме! Не мога…
Тя почти повярва, че е успяла да се освободи, когато мъжът промени решението си и я притисна още по-силно до себе си. Вече не се гневеше. В движението му се усещаше властно желание, което беше още по-заплашително.
— О, Лейла, с какво дяволско биле ме омагьосахте? — процеди през здраво стиснати зъби той. Сините му очи искряха на сребърната светлина на луната, която надничаше през малкия кръгъл прозорец. — Никога не съм позволявал на една жена да проникне толкова дълбоко в душата ми, както сторих с вас тази нощ.
Твърде смутена, за да може да му отговори, Лейла искаше само да избяга по-далеч от него. Горещината, която се излъчваше от тялото му, пареше гърдите й, а тайното място между бедрата, където до днес не беше прониквал никой мъж, пламтеше в огън.
Леко, едва доловимо, Ги потри хълбоците си в нейните. Когато усети недвусмисления знак на възбудата му, Лейла потръпна от непознато удоволствие. Естествено тя знаеше какво означава това. Твърде често беше слушала да се говори за силата, която била скрита в него. Потръпна и понечи да се отдръпне. Ала тялото се възпротиви на разума, защото, без да съзнава какво прави, тя почти веднага се пригоди към движенията му.
Ги дьо Варен простена дрезгаво и зарови лице в косата й. Устните му оставиха пареща следа по шията й, сякаш искаше да остави върху нея печата си за вечни времена. Ръцете му вдигнаха ленената нощница, обхванаха хълбоците й и отново я притиснаха към възбуденото му тяло.
— Ти си ме омагьосала, жено — проговори задавено той и отново впи устни в меката й шия. — Накара ме да се забравя.
Стресната от бурята неизпитвани досега усещания, Лейла трепереше като в треска. Онова, което изпитваше в този миг, не можеше да се сравни с нищо досега. Кожата й пламтеше. Тялото й жадуваше да го усети колкото се може по-близо. Не, това беше забранено. Разумът й крещеше да се изтръгне от ръцете му, но пламъкът на желанието се разгаряше все по-силно…
Когато Ги дьо Варен завладя устата й, Лейла забрави всичко наоколо. Без да съзнава какво прави, тя разтвори устните си, готова да съедини дъха си с неговия, да узнае още повече за чувствената игра на езиците им. Ръцете й се вдигнаха сами и обвиха врата му. Той провря ръката си помежду им и започна да милва голото й тяло, плъзна се нетърпеливо надолу и стигна до горещия, влажен венерин хълм. Лейла простена гърлено, надигна се жадно срещу него, притисна пръстите му към плътта си.
Мъжът изведнъж се вцепени. Гласът му беше само прегракнал шепот:
— О, Лейла, Лейла, как те желая… Да върви по дяволите рицарската клетва. Тя е моето проклятие.
После изведнъж я пусна и замаяна, тя политна към леглото. Собственият й вик отекна глухо в ушите й. Без да разбира какво става, тя го видя да се втурва като безумен към вратата и от очите й рукнаха сълзи.