Лейла не обърна внимание на предложената й ръка и изгледа със съмнение примитивното превозно средство. Беше свикнала с красиво изработените носилки, които разполагаха с копринени завеси, меки седалки и възглавници. Тук дъното беше покрито със слама и надали щеше да отслаби поне малко друсането и люшкането.
— Къде ще седя аз? — попита недоволно тя.
— Отзад, при сандъците — отговори спокойно Ги и я улови през кръста. — Хайде, качвайте се.
Когато я вдигна с една ръка в каручката, Лейла спря да диша, а коларят се ухили одобрително и изцъка с език. Сигурно мъжете в тази страна бяха свикнали да се отнасят така грубо към жените…
Тя се отпусна на сламата, опита се да се намести по-удобно и се уви плътно в широката наметка. Скоро колата се понесе напред със скърцане и пъшкане и Лейла потъна в мрачно мълчание. След малко сведе глава и изтощено затвори очи. Нямаше сили да поеме в себе си още от тези смущаващи и плашещи впечатления, които я връхлитаха от всички страни.
Известно време Ги яздеше близо до нея, без да откъсва поглед от сведената й глава, но после насочи жребеца си към впрегнатите в каручката коне и остави Лейла сама на себе си. Изведнъж тя се почувства изгубена, самотна и потисната.
Лейла се събуди, без да разбира къде се намира. При опита да се изправи тя се олюля и падна обратно върху нещо меко, истинска благодат за скования й гръб и напрегнатите мускули. Едва сега усети лекото полюляване, не толкова неприятно, колкото в открито море, но недвусмислено.
— Добър ден, лейди Лейла.
При звука на мъжкия глас младата жена отвори стреснато очи и видя Ги да седи на тясно легло насреща й, облечен в черна туника, дебел клин в същия цвят и високи кожени ботуши. Газената лампа, закрепена за грубо скованата масичка в средата на стаята, разпространяваше мътна светлина.
— Ден ли е? — попита смаяно тя. — Нима нощта е отминала? — Тя помнеше само, че бяха продължили да се носят с голяма скорост по неравните пътища дълго след падането на мрака, но нямаше представа кога е заспала. Сигурно е била толкова изтощена от друсането и скърцането на колелата, че е клюмнала върху коравата слама.
— Заспахте малко преди Авиньон. Оттогава минаха почти десет часа. Сега сме на кораба, който плава по Рона в посока Лион. Ако гребците продължат и занапред с такова усърдие, ще пристигнем в Лион утре рано сутринта.
Все още замаяна от дълбокия сън, Лейла въздъхна тихо и вдигна поглед към ниския таван. Не е за чудене, че съм спала толкова дълго, каза си потиснато тя, след тази пренеприятна нощ в сламата.
Най-много се изненада обаче, че този път морската болест я беше пощадила. Дали защото корабът беше малък и не се люлееше толкова силно? Каютата, в която лежеше, беше ниска и тясна. Вероятно пътуването по реката щеше да се окаже много по-леко от прекосяването на морето.
Лейла се огледа и забеляза, че помещението тъне в полумрак, че няма прозорци и не е обзаведено. Имаше само една маса и две удобни, макар и тесни легла. Не беше спала така добре, откакто бяха напуснали къщата на Рефайе.
Ги забеляза усмивката й и очевидно прочете мислите й, защото обясни:
— Купих в Авиньон одеяла и ленени чаршафи. Трябваше да чуете как ругаеше търговецът, когато го събудих по тъмно. — Вдигна рамене и тихо добави: — Исках да ви обезщетя поне малко за уморителното пътуване в каруцата.
Трогната от загрижеността му, Лейла се усмихна плахо.
— Благодаря ви — прошепна тя и извърна глава, като видя светкавиците в сините мъжки очи. Побърза да стисне здраво устни и реши, че никога вече няма да му се усмихва. Не биваше да му дава поводи да мисли, че се е размекнала. Никога нямаше да му прости, никога.
— Можете ли да яздите, Лейла?
Засегната, тя вдигна поглед.
— Разбира се, и то много добре. Татко ме научи. Той притежава най-бързите коне на Дамаск.
— Отлично. Тогава в Лион ще наема кон и за вас, вместо да търся по-удобна кола, която само ще ни забави. Ще сменяме конете във всяка гостилница и ще почиваме само когато рухнем от изтощение.
— Какво ще стане със сандъците ни? Нали ще ни трябват дрехи?
— Ще напълним чантите на седлата. Останалото ще продадем. Непременно трябва да стигнем навреме за коронацията на Едуард Плантадженет. Не мога да пропусна този велик ден, не разбирате ли? Той ще определи съдбата на Англия за много години напред.
— Да не сте решили да ме убиете, лорд Дьо Варен? — попита раздразнено Лейла. — Може би вие сте свикнали да прекарвате по цял ден на седлото, но аз не съм. Опитът ми в язденето се изчерпва с няколко кратки препускания през пустинята.