— О, да, разбира се. Обичам залезите.
При тази детинска доверчивост сърцето на Ги заби като лудо. Стисна здраво зъби, защото беше готов да я грабне в обятията си и да я отнесе в леглото. Каква беше тази жена, та го подлудяваше само с един-единствен поглед? Какво й даваше тази власт върху него?
— Да вървим! — проговори глухо той, улови ръката на Лейла, потрепери от сладост при мекото докосване на пръстите й и я поведе по стръмната стълбичка. Трябваше да се сниши, за да не се удари в грубите греди.
Залязващото слънце правеше късния есенен ден още по-прекрасен. Палубата блестеше в злато. Като забеляза многобройната тълпа, събрала се край релинга, за да се наслади на залеза, Ги настръхна. Дясната му ръка неволно стисна дръжката на меча. Не вярваше пътниците, повечето селяни и търговци на път за Лион, да му създават трудности, но човек никога не можеше да знае. Стисна по-здраво ръката на Лейла и я поведе към отсрещния парапет, за да бъдат по-настрана от другите.
— Колко зелено е наоколо — прошепна изумено тя и се облегна на дървената ограда. — Колко дървета, каква буйна трева. Като голям оазис…
— Тук няма пустиня, само поля и гори. И в Англия е същото, Лейла. — Едва беше произнесъл думите, и вече съжали за прибързаността си. Лейла видимо се вцепени. Ги зачака с треперещо сърце зли погледи и остри думи, но се излъга. Може би силното вино беше подобрило настроението й?
— Тук всичко е по-различно от Сирия — проговори тихо тя и леко поклати глава. — Много, много по-различно.
— Разкажете ми за живота си в Дамаск, Лейла — помоли сдържано Ги, за да не разруши необичайно ведрата атмосфера. Много му се искаше да научи всичко за тази странна жена, която го подлудяваше и едновременно с това го караше да се чувства слаб и безпомощен. — Какво правехте, когато не се грижехте за болните заедно с баща си или не посещавахме жените от харемите?
— О, нямах време да скучая — отговори е копнеж Лейла и погледът й се зарея по широката река. Струваше й се много странно, че изведнъж Ги прояви интерес към живота й в Дамаск. Освен това близостта на тялото му, топлината, която се излъчваше от него, я смущаваха. Внезапно осъзна, че за нищо на света не желае да се отдели от него. Дори лекото замайване й беше приятно. Колко хубаво беше да стои до него и да му говори, без да го предизвиква и напада.
— Четях, свирех на лютня или се упражнявах в краснопис. Любимото ми занимание беше да пиша стихове. — Усмивката й беше изпълнена с тъга.
— Тогава имаме поне едно нещо, което ни свързва. Аз също обичам да съчинявам стихове, макар и само от време на време.
Смаяна, Лейла се обърна към него и впи поглед в лицето му. Сините очи горяха с такава страст, че сърцето й заби като безумно.
— Истина ли е това?
— Рицарите също умеят да четат и пишат, лейди Лейла — обясни с усмивка Ги. — Само че нямаме много време за тези мирни занимания. Аз, например, работих години наред върху една книжка със стихове. Много младежи пишат дълги, предълги оди, в които възпяват героичните дела на предците си. Трябва да ви кажа, че аз получих много добро възпитание и в това отношение се различавам от повечето си връстници. Ранулф беше много учуден, че науката ме привлича не по-малко от боравенето с оръжие, но ми нае най-добрите учители. Всичко дължа на него.
Лейла не вярваше на ушите си. Трябваше й доста време, за да осъзнае чутото. Никога не бе помисляла, че огромният воин може да има някакъв интерес към науката и изкуството. Да не говорим, че писането на стихове предполагаше искрена сърдечност и чувствителност. В душата й се надигнаха угризения. Очевидно трябваше да забрави много от предразсъдъците си и да погледне на Ги дьо Варен с други очи. Как можа да й убегне, че при този остър ум в него има много повече от мечешка сила и физически умения?
— Какво точно учихте? — попита тихо тя и се изчерви под погледа му.
— Овладях науките за числата, за пространството, много се увличах и от астрономията. Знам и латински.
— Отец Томас също ми преподаваше латински. Той е монахът, който се грижи за душите на християните в Дамаск.
Брат Томас, човекът, който ги изведе от Дамаск в количката с мъртъвците! Дали Лейла подозираше нещо? Не, сега не беше времето да й разкрие истината. На езика му напираше друг въпрос, твърде смел и опасен. Не му се искаше да помрачава приятната атмосфера на разговора, но от онази първа целувка насам го мъчеше бясна ревност. Крайно време беше да узнае истината.
— А кой ви обучи в изкуството на прелъстяването, Лейла? — Той погледна към устните й, толкова червени и влажни, и потръпна. Само при представата, че друг мъж, с тъмни коси и очи, е милвал тялото й, в гърлото му заседна буца. — Кой ви научи например да се целувате така страстно? Сигурно е бил мъж.