Дванадесета глава
Нетърпеливо чукане по вратата изтръгна Ги дьо Варен от дълбокия сън. Той въздъхна, отвори с мъка очи и се претърколи по гръб. Изведнъж се стресна и погледна объркано разкъсаните завеси на леглото. Какво беше ставало тук, по дяволите? Защо се чувстваше така разнебитен? Главата му бучеше. Устата му беше суха, гърлото го болеше непоносимо. Изведнъж чу тихото шумолене на чаршафите, Лейла скочи от леглото, без да го удостои дори с поглед. Беше гола, дългата коса висеше мокра и тежка на гърба й.
Внезапният спомен за случилото се миналата нощ го заля като порой. От гърлото му се изтръгна дрезгав стон. Разкъсваше се между разкаянието и отвращението от самия себе си, но от друга страна, изпитваше безгранично облекчение. Лейла не беше избягала. Но как беше възможно това? Не откъсваше поглед от нея, докато тя бързо се обличаше. Някой задумка с юмруци по вратата.
— Дявол да го вземе! — изрева Ги дьо Варен и закри лицето си с ръка. Ярката слънчева светлина режеше очите му. — Престанете, или…
— Лорд Дьо Варен, аз съм, Хенри Лангтън. Робърт Бърнъл е застанал зад мен и напира да влезе. Само преди минута получихме посланието ви от гостилничаря и горим от желание да ви видим. Отворете ни и позволете да дадем израз на радостта си, господарю! Минала е цяла вечност, откакто не сме били заедно. Онзи дебелак ни каза също, че сте довели новата си съпруга. Пуснете ни да влезем!
Ги седна в леглото и разтърси глава. Мозъкът му беше по-мътен от маковото семе. Лангтън и Бърнъл! Ама разбира се, той бе оставил поръчение за двамата си васали да го потърсят на разсъмване, за да потеглят заедно за Англия. Скочи от леглото и извика:
— Идвам, потърпете още малко! — При това трябваше да се залови за таблата на леглото, защото гаденето и виенето на свят бяха непоносими. — По дяволите! — изруга полугласно той. Колко ли време щеше да мине, докато се отърве от последствията на упойката? Видя как Лейла хвърли скришом поглед към него, преди отново да сведе очи и да се заеме с дългата си плитка, сякаш беше твърдо решена да не забелязва присъствието му.
— Господата пред вратата са рицари и мои васали — обясни извинително той, вдигна ленената кърпа от пода и я уви около хълбоците си. — Помните ли, снощи ви разказах за тях?
Лейла мълчеше.
— Двамата ще пътуват с нас до Уестминстър. Трябваше да кажа на гостилничаря, че сте ми жена, и глупакът е побързал да ги уведоми. Но аз ще ви представя, както се полага, и заблудата бързо ще се изясни.
Лейла продължаваше да мълчи. Ги дьо Варен преглътна мъчително. Беше му повече от ясно какво мисли за него в този момент. Ако преди смяташе, че го мрази, след тази нощ сигурно се отвращаваше от него. Трябваше да направи опит да й обясни какво точно се беше случило, но тя нямаше да благоволи дори да го изслуша. Най-добре е първо да се извини.
— Лейла, простете ми…
— Случилото се не може да се поправи — прекъсна го твърдо тя и за първи път тази сутрин го погледна право в очите. — Вече нямаме какво да си кажем, лорд Дьо Варен.
Разбира се, че имаха! В неподвижния й поглед се четяха болка и презрение. Трябваше да си изяснят цял куп неща, защото днес положението беше много по-различно от вчера, все едно дали тя го разбираше или не. Той беше взел своето решение и смяташе да го изпълни. Точно това възнамеряваше да стори, когато отровата го победи. За съжаление не можеше да й го каже сега, когато рицарите му чукаха на вратата. Трябваше да изчака, докато двамата останат сами.
Ги вече чуваше в ума си възмутените й възражения. Но тя трябваше да седне и да го изслуша, а щом проумееше основанията му, съпротивата й щеше да угасне, той беше сигурен в това. Толкова сигурен, колкото и в себе си. Знаеше, че вече не може да живее без нея. Тя беше станала част от него. Никога нямаше да я пусне да си отиде.
— Трябва да махнете тези чаршафи — проговори студено Лейла и хвърли бърз поглед към леглото. — Сигурно не искате васалите ви да узнаят какво се е случило тук през нощта. Господата и без това ще бъдат неприятно изненадани, когато научат, че не сте мой съпруг.
Ги едва сега забеляза кървавите петна по белия лен и дълбоко разкаяние прониза сърцето му. Той беше направил Лейла своя и този факт го изпълваше с дълбоко удовлетворение, но начинът, по който я беше взел, не беше почтен, нямаше нищо общо с рицарските принципи. Сега обаче нямаше време за угризения на съвестта и самообвинения. Беше твърдо убеден, че онова, което се случи така неочаквано между тях, го е освободило от едно на пръв поглед неразрешимо противоречие.