Ги дьо Варен не отговори веднага. Погледът му беше прикован към скалите на Дувър, които се издигаха в далечината. Грамадни и неми, тези прастари варовикови образувания под забуленото с облаци небе сякаш защитаваха родината от нашествениците. Докато седеше в затвора на Дамаск, често беше мислил, че никога вече няма да види белите скали. Те му бяха скъпи не по-малко от Варен Касъл, от малкия Никълъс, от несъщия му брат и предан съветник Филип. Когато се качи на борда в Кале, в душата му се надигна диво ликуване и то го носеше на крилете си и досега.
— Милорд?
— Слушам ви, Хенри Лангтън. — Мрачното лице на обичайно толкова веселия му васал не предвещаваше нищо добро. Но Ги знаеше какво има да му каже верният спътник и приятел. — Говорете. — Чу как Лангтън пое дълбоко въздух и последва примера му.
— Става въпрос за лейди Лейла.
Ги изпъна рамене, без да обръща глава.
— Продължавайте.
— Не ми подобава да поставям под въпрос връзката ви с лейди Лейла, милорд. Но имам очи и мога да видя, че и двамата не сте щастливи. Откакто потеглихме на път преди два дни, тя почти не проговаря. А когато все пак каже нещо, то е като удар с меч и аз мога само да се радвам, че не е отправено към мен.
— Вярно е, нравът й е малко опак — отговори сухо Ги дьо Варен.
Сър Хенри неволно се засмя, но бързо стана отново сериозен.
— И аз съм на същото мнение, милорд. Но и Робърт, и аз сме обезпокоени от онова, което видяхме в стаята ви в гостилницата: окървавения чаршаф, безредието, скъсаните завеси.
— И се питате какво означава то, нали? — Ги дьо Варен усети известна несигурност. — Нали ви обясних, че ще ви помоля да свидетелствате пред краля в моя полза. Сами видяхте, че бракът е консумиран.
— Това е вярно, милорд, но не доброволно.
— Не доброволно, така ли? — Ги дьо Варен присви очи и изгледа гневно приятеля си. — Би трябвало да ме познавате по-добре, Хенри Лангтън. Не съм упражнил насилие. Никога не съм водил жена в леглото си, ако тя не е била съгласна. Никога не съм задоволявал физическата си жажда с беззащитни девойки. А що се отнася до Лейла Жерве, желая да я направя своя жена и решението ми е твърдо като камък.
— Не се съмнявам в това, господарю — побърза да го прекъсне Хенри Лангтън. — Бог знае, че никога не съм ви виждал да се отнасяте така с някоя жена. Вие сте завладян от нея и това се вижда от всички. Но има още нещо и затова се осмелих да ви заговоря. Струва ми се, че сте пропуснали нещо много важно.
— И какво е то, по дяволите?
— Ще ви кажа, не се горещете. Какви са чувствата на лейди Жерве към вас? Може би тя наистина ви се е отдала доброволно, но това още не означава, че е готова да се омъжи за вас. След всичко, което видях и което ни разказахте за нея, не съм съвсем убеден в съгласието й. Вие сте твърдо решен да направите лейди Лейла своя съпруга, но не можете да го сторите без нейното съгласие. Ако тя откаже, няма как да убедите лорд Жерве, че доброволно е споделила леглото ви.
— Стига толкова — проговори раздразнено Ги дьо Варен, по-скоро обезсърчен, отколкото гневен. — Престанете да мърморите като стара баба. Нима ме смятате за глупак? Да, може би наистина съм си загубил ума по лейди Лейла, но това още не означава, че съм престанал да мисля с главата си. Убеден съм, че щом тази вечер стъпим на английска земя и се обърна към дамата с официално предложение, тя ще склони да се омъжи за мен.
Хенри Лангтън вдигна рошавите си вежди.
— Не бъдете толкова сигурен, милорд. Тази жена не се покорява толкова лесно. Не вярвам, че ще се остави да я убедите в нуждата от този брак. Представете си, че най-после сте срещнали жена, която не ви отстъпва по нищо. Какво ще правите тогава?
Съмненията на верния рицар накараха Ги да се замисли. Той погледна през рамо към кърмата, където бяха каютите им. В едната спеше Лейла, изтощена до смърт от безумното препускане към Кале. Бяха почивали само когато се налагаше да сменят конете. Скоро трябваше да я събуди. Следващата част от пътя щеше да ги отведе в град Кентърбъри, където можеха да прекарат нощта в някоя гостилница. Там щяха да имат достатъчно време и той възнамеряваше да й обясни всичко. Ако тя наистина кажеше не, не можеше да си представи как ще продължат по-нататък.
— Погрижете се конете да ни чакат оседлани и готови, за да тръгнем веднага, щом хвърлим котва — заповяда дрезгаво той и отново устреми поглед към белите скали на Дувър. — Събудете Робърт Бърнъл. Достатъчно е мързелувал.
— Както заповядате, милорд.
Ги дьо Варен чу още как рицарят му въздъхна дълбоко и бавно закрачи към кърмата.